— Даже много добре.
Едноокият Масуд се направи, че се колебае.
— В града телефоните не работят, ако това си мислиш.
— Нямам предвид това.
— Липсва покритие и на мобилните телефони и интернет. — Последва кратко мълчание. — Ще пратя някого с теб — реши Масуд.
— Не е необходимо.
— Напротив. Прекалено ценна си, за да вървиш сама.
Охранителят, когото Масуд избра да придружи Натали, беше красив мъж с университетско образование от Кайро на име Исмаил. Той се беше присъединил към ИДИЛ, вбесен от преврата, който свали от власт „Мюсюлманско братство“ в Египет. Те излязоха от лагера малко след девет вечерта. Луната висеше ниско над възвишенията на север — като изстинало слънце в черното небе, и осветяваше планината на юг. Натали следваше собствената си сянка по прашната пътека, а Исмаил вървеше на няколко крачки зад нея. Черните му дрехи искряха под лунната светлина, а на гърдите му висеше оръжие. От двете страни на пътеката имаше малки горички от финикови палми, които избуяваха върху плодородната почва на Долината на гробниците, напоявана от потока Ефка. Точно този поток и оазисът около него бяха привлекли в древността вниманието на хората към това място, вероятно още през седмото хилядолетие преди Христа. Тук изникнал град с крепостни стени и двеста хиляди жители, които говорели палмирски диалект на арамейски и забогатявали от керваните по Пътя на коприната. Империите идвали и си отивали, а през първи век от новата ера римляните обявили Палмира за част от своята империя. Древният град в края на оазиса вече никога нямало да бъде същият.
Финиковите палми покрай пътя се раздвижваха от хладния пустинен вятър. Накрая те изчезнаха и се появи Храмът на Баал, центърът на религиозния живот в древна Палмира. Натали забави крачка, спря и се взря ужасено в руините на храма. Монументалните му порти и колони бяха сред най-добре запазените в Палмира, а сега тук бе настъпила истинска катастрофа. Всичко беше разрушено, само част от едната стена бе останала недокосната. Египтянинът Исмаил очевидно не бе трогнат от пораженията.
— Ширк — каза той, като използва арабската дума за идолопоклонничество. — Трябваше да бъде унищожен.
— Ти беше ли тук, когато това се е случило?
— Помагах при залагането на експлозивите.
— Ал-хамду ли-ллах — чу се тя да шепне. Слава на Аллах.
Откъртените камъни блестяха под студената лунна светлина, пръснати из пустинята. Като внимаваше да не си навехне глезените, Натали бавно си проправи път през останките към Триумфалната арка, към Тетрапилона, към Погребалния храм. И тук ИДИЛ бяха издали смъртна присъда над неислямското минало. Колонадите бяха разбутани, арките — разрушени. Каквато и да бъде окончателната съдба на ИДИЛ, те бяха оставили неизличима следа в Близкия изток. Натали си помисли, че Палмира вече никога няма да бъде същата.
— И това ли си направил ти?
— Само помагах — призна с усмивка Исмаил.
— А пирамидите в Гиза? — попита тя подвеждащо. — Ще разрушим и тях, нали?
— Иншаллах — прошепна той. Ако е рекъл Аллах.
Натали тръгна към Храма на Баал Шамин, но скоро нозете ѝ натежаха и сълзи замъглиха очите ѝ. Побърза да се обърне и следвана от Исмаил, пое обратно през финиковите палми към портите на Лагера на Саладин. В основната стая за отдих няколко обучаващи се гледаха новото видео на ИДИЛ за привличане на последователи. То възхваляваше радостите на живота в халифата: брадат млад джихадист си играеше с дете сред разлистените дървета на подреден парк и разбира се, не се виждаха никакви отрязани глави. В столовата Натали пи чай със Селма, приятелката ѝ от Тунис. И ѝ разказа прехласнато за чудесата отвъд стените на лагера. След това се върна в стаята си и се строполи върху леглото. Сънува, че върви сред руините на голям римски град, на арабско село в Галилея. Водеше я жена, окъпана в кръв, с лешниково-медни очи. Той е всичко, което би очаквала — каза ѝ тя. — Дай боже да го срещнеш някой ден.
Накрая сънува, че спи в собственото си легло. Не леглото в Йерусалим, а онова от детството ѝ във Франция. Някой заблъска по вратата и скоро стаята се изпълни с едри мъже с дълги коси и бради, и фамилии като градовете им от Изток. Натали се стресна и седна в леглото. И осъзна, че вече не сънува. Беше в стаята си в лагера. И мъжете бяха истински.
40.
Провинция Анбар, Ирак
Този път нямаше как да се ориентира по слънцето и таблото на колата, защото минути след като напусна Палмира, очите ѝ бяха завързани. В краткото време, в което можеше да вижда, тя успя да събере три малки частици информация. Похитителите ѝ бяха четирима, а тя бе на задната седалка на джип, който се движеше на изток по сирийската магистрала, която някога беше М20. Попита мъжете къде я водят, но не получи отговор. Протестира, че не е направила нищо нередно в Палмира, само искала да види разрушените идолопоклоннически храмове със собствените си очи, но похитителите ѝ отново запазиха мълчание. Не си размениха нито една дума през цялото пътуване. За забавление слушаха дълга проповед от халифа. А когато тя свърши — предаване по „Ал Баян“, официалното радио на ИДИЛ, което излъчваше от Мосул. Непознатите обсъждаха скорошна ислямска фетва, отнасяща се за сексуалните отношения между мъжете и техните робини. Отначало сигналът от Мосул беше слаб и изпълнен със странични шумове, ала колкото повече пътуваха, толкова по-силен ставаше.