Спряха веднъж, за да долеят гориво от туба, и втори път, за да се отбият в пропускателен пункт на ИДИЛ. Охранителят говореше с иракски акцент и се отнасяше почтително към мъжете в джипа — беше направо уплашен. През отворения прозорец Натали дочуваше огромно брожение в далечината: изкрещени заповеди, плачещи деца, виещи жени.
— Давайте, давайте! — каза някакъв глас. — Продължавайте напред! Не е далече.
В ума на Натали се появи образ — опашка от дрипави неверници, следа от сълзи, която водеше към яма за екзекуции. Помисли си, че скоро и тя ще се присъедини към тях.
Мина около половин час, преди джипът да спре за трети път. Двигателят угасна, вратите се отвориха с трясък и през тях нахлу влажен горещ въздух. Натали веднага усети как под абаята започва да се поти. Една ръка сграбчи китката ѝ и внимателно я придърпа. Тя се завъртя на седалката, обърна се настрани и започна да се плъзга, докато нозете ѝ докоснаха земята. През цялото това време ръката я стискаше за китката. Без злост, просто я водеше.
В бързината, с която я бяха измъкнали от лагера, тя не бе успяла да си обуе сандалите. Земята пареше под босите ѝ стъпала. В главата ѝ изникна спомен, нежелан колкото жегата. Тя е на плаж в Южна Франция. Майка ѝ казва да свали звездата на Давид от шията си, за да не я видят другите. Тя разкопчава медальона, предава го и бърза към синьото Средиземно море, преди горещият пясък да изгори краката ѝ.
— Внимателно — каза някакъв глас, първият, който ѝ проговаряше, откакто бяха излезли от лагера. — Има стъпала.
Те бяха широки и гладки. Когато Натали стигна до най-горното, ръката я дръпна леко напред. Имаше усещането, че се движи през голяма къща, през хладни стаи, през окъпани от слънце вътрешни дворове. Накрая стигна до друго стълбище, по-дълго от първото, с дванайсет стъпала. На върха усети присъствието на няколко мъже и чу приглушено тракане на автомати.
Размениха шепнешком няколко думи, отвори се врата. Натали направи точно десет крачки. След това ръката на мъжа стисна китката ѝ и леко я притисна надолу. Тя послушно се сниши към пода, седна по турски на килима и сложи ръце в скута си. Отвързаха ѝ очите. През мрежата на булото си видя, че пред нея седи мъж в същата поза като нейната. Веднага разпозна лицето му — той бе възрастният иракчанин, който я бе разпитвал, преди да я пратят в Палмира. Липсваше му предишната овладяност. Черните му дрехи бяха покрити с прах, кафявите му очи бяха кървясали и уморени. Натали предположи, че нощта му не е била лека.
Той ѝ даде знак с ръка да вдигне булото. Тя се поколеба, но се подчини. Кафявите му очи се впиха продължително в нея, докато тя разглеждаше шарките по килима. Накрая хвана брадичката ѝ с осакатената си ръка и вдигна лицето ѝ към неговото.
— Доктор Хадауи — каза той тихо. — Много ти благодаря, че дойде.
Те я преведоха през един друг вход и тя се озова в стая с гол бял под и празни стени. Отгоре на тавана имаше кръгло прозорче, през което струеше сноп жежка слънчева светлина, но останалото помещение тънеше в сянка. В далечния ъгъл, в неправилен кръг, стояха четирима тежковъоръжени бойци на ИДИЛ. Бяха свели очи като опечалени над гроб. Прах покриваше черните им униформи. Не беше бежовият прах от пустинята, а бледосив, като от разрушен бетон. В нозете им лежеше човек на носилка, дясната му ръка беше върху гърдите му, лявата — до тялото му. По нея имаше кръв, беше изцапала и голия под. Лицето му бе бледо като на смъртник. Или пък беше от сивия прах? Натали не можеше да прецени от другия край на стаята.
Възрастният иракчанин я побутна напред. Тя премина през снопа слънчева светлина и усети жегата. Пред нея настана раздвижване, направиха ѝ място сред опечалените. Тя спря и погледна към мъжа на носилката. По лицето му нямаше прах. Сивкавият цвят на кожата му беше предизвикан от значителна кръвозагуба. Имаше две видими рани: една в горната част на гърдите, другата — в дясното бедро. А те, помисли си Натали, можеха да се окажат фатални за обикновен човек. Ала не и за него. Той бе доста едър и силен.