Той е всичко, което би очаквала…
— Кой е този мъж? — попита тя след малко.
— Не е важно — отговори иракчанинът. — Важно е само да остане жив. Не го оставяй да умре.
Натали събра абаята си, клекна до носилката и посегна към раната на гърдите. Единият от бойците веднага я хвана за китката. Ала този път не я стисна внимателно, стори ѝ се, че костите ѝ изпукаха. Тя го изгледа с мълчалив упрек, задето се е осмелил да я докосне, нея, жена, която не му беше кръвен роднина, след това отправи същия поглед към иракчанина. Той кимна и желязната хватка се отпусна. Натали се наслади на малката си победа. За пръв път след пристигането си в Сирия усети някаква власт. Засега, помисли си тя, те бяха в ръцете ѝ.
Посегна пак към раната, без никой да я притеснява, и отмести разкъсаната черна дреха. Беше голяма рана, около шест сантиметра широка, с неравни ръбове. Нещо горещо и нащърбено бе влязло в тялото му с голяма скорост и бе оставило след себе си отвратителни поражения: счупена кост разкъсани тъкани, прекъснати кръвоносни съдове. Дишането му бе повърхностно и слабо. Беше чудо, че изобщо дишаше.
— Какво се е случило?
Последва мълчание.
— Не мога да му помогна, ако не знам как е бил ранен.
— Беше в къща, в която избухна бомба.
— Бомба ли?
— Беше въздушен удар.
— От дрон?
— Много по-голямо от дрон. — Говореше, като че ли го бе преживял. — Намерихме го под развалините. Беше в безсъзнание, но дишаше.
— А идвал ли е в съзнание?
— Нито за миг.
Тя прегледа черепа, покрит с гъста тъмна коса. Нямаше порезни рани или очевидни контузии, но това не означаваше, че не е възможно да има сериозна мозъчна травма. Вдигна клепача на лявото око, след това на дясното. Зениците реагираха, добър знак. Или пък не? Тя пусна десния клепач.
— Кога е станало?
— Бомбата е паднала малко след полунощ.
— А сега колко е часът?
— Десет и петнайсет.
Натали погледна отворената рана на крака. Сложен случай, помисли си тя безпристрастно. Мъжът е бил в безсъзнание десет часа. Имаше сериозни видими рани, а вероятно и допълнителни счупвания и наранявания, характерни за жертви на срутени сгради. Вътрешният кръвоизлив се подразбираше. За да има някаква надежда за оцеляване, трябваше незабавно да бъде транспортиран в първокласен травматологичен център. И тя обясни това на иракчанина.
— Изключено — заяви той.
— Нуждае се от сериозна спешна помощ.
— Тук не е Париж, доктор Хадауи.
— А къде сме?
— Не мога да ти кажа.
— Защо?
— От съображения за сигурност.
— В Ирак ли сме?
— Задаваш прекалено много въпроси.
— Там ли сме? — настоя тя.
С мълчанието си мъжът го потвърди.
— В Рамади има болница, нали?
— Там не е безопасно за него.
— Ами Фалуджа? — Тя не можеше да повярва, че думата излезе от устата ѝ. Фалуджа…
— Никъде няма да ходи — каза иракчанинът. — Това е единственото безопасно място.
— Ако остане тук, ще умре.
— Не, няма — рече мъжът. — Защото ти ще го спасиш.
— С какво?
Един от бойците ѝ подаде картонена кутия с червен кръст, ала тя възрази:
— Това е набор за първа помощ.
— Друго нямаме.
— Има ли наблизо болница или клиника?
Иракчанинът се поколеба, преди да отговори:
— Мосул е на един час път с кола, но американците бомбардират пътищата.
— Някой трябва да се опита да премине.
— Дай ми списък с нещата, които са ти нужни. — Той извади раздърпан тефтер от джоба на черната си униформа. — Ще пратя една от жените. Може да отнеме известно време.
Натали взе тефтера и химикалка и записа необходимите консумативи: антибиотици, спринцовки, хирургически инструменти, ръкавици, набор за шев, стетоскоп, пликове и разтвори за система, набор за интубация, клампи, обезболяващи, седативи, марля, гипсови превръзки и шини за обездвижване на счупените крайници.
— Случайно да знаете кръвната му група?
— Каква кръвна група?
— Той има нужда от кръв. Иначе ще умре.
Иракчанинът поклати глава. Натали му подаде списъка с необходимото. След това отвори аптечката за първа помощ и погледна вътре. Превръзки, мехлем, аспирин, бинт — беше безнадеждно. Коленичи до ранения мъж и вдигна клепача му. Все още реагираше.