— Трябва да знам името му — каза тя.
— Защо?
— Трябва да се обръщам към него с истинското му име, за да го извадим от комата.
— Боя се, че това не е възможно, доктор Хадауи.
— Тогава как да го наричам?
Иракчанинът погледна безпомощния мъж в краката му.
— Щом трябва да го наричаш някак — рече той след малко, — може да му казваш Саладин.
41.
Провинция Анбар, Ирак
Като лекар в спешното отделение на Медицински център „Хадаса“ в Йерусалим, д-р Натали Мизрахи редовно се бе сблъсквала с морални проблеми. Там имаше тежко ранени и умиращи, за които се грижеха всеотдайно, въпреки че нямаха никакъв шанс да оцелеят. Ала имаше и убийци, неуспели да се взривят атентатори, размахващи ножове касапи, чиито рани Натали лекуваше упорито и милостиво.
Ситуацията, пред която се бе изправила сега обаче, не приличаше на нищо, с което се бе сблъсквала преди. Мъжът на носилката някъде край Мосул беше лидерът на терористична мрежа, извършила опустошителните атентати в Париж и Амстердам. Натали успешно бе проникнала в тази мрежа, за да се добере до водача ѝ. А сега, благодарение на американските бомбардировки, изплъзващият се на службите организатор на атентатите беше в ръцете ѝ. Можеше да го остави да умре от раните и така да изпълни мисията, която ѝ възложиха.
Ала какво щяха да сторят бойците на ИДИЛ на лекарката, която не беше успяла да спаси великия Саладин, преди той да обедини мюсюлманския свят под черното знаме на халифата? Със сигурност нямаше да ѝ благодарят за усилията и да я изпратят по живо по здраво. Вероятно щяха да я претрепят с камъни или да я обезглавят. А тя не беше дошла в Сирия на самоубийствена мисия. И нямаше намерение да загине в това злощастно място от ръката на някого от тези облечени в черно пророци на апокалипсиса. А и бедата, сполетяла Саладин, ѝ даваше безпрецедентна възможност — да му върне здравето, да се сприятели с него, да спечели доверието му и да се добере до смъртоносните му тайни. Иракчанинът ѝ беше заявил, че не бива да го оставя да умре. Защото той не знаеше това, което знае Саладин. Ако водачът загинеше, цялата мрежа щеше да загине с него…
Оказа се, че отне само деветдесет минути, за да пристигнат консумативите. Жената, която изпратиха, беше успяла да осигури повечето неща, от които Натали имаше нужда. След като си сложи ръкавици и хирургическа маска, тя бързо пъхна иглата на системата в лявата ръка на Саладин и подаде плика с разтвора на иракчанина, който я гледаше тревожно. След това с хирургическа ножица сряза изцапаните, подгизнали от кръв дрехи на Саладин. Стетоскопът си беше направо за музея, но работеше добре. Левият дроб звучеше нормално, ала отдясно беше тихо.
— Има пневмоторакс.
— Какво означава това?
— Десният му бял дроб е спрял да функционира, защото е пълен с въздух и кръв. Трябва да преместим мъжа.
Иракчанинът кимна към един от бойците, който с помощта на Натали обърна Саладин на лявата му страна. После тя направи малък срез между шестото и седмото ребро, пъхна хемостатична клампа и провря тръбичка в гръдната кухина. Чу се как въздухът излиза. След това кръвта на Саладин потече през тръбичката към голия под.
— Ще изкърви до смърт! — извика иракчанинът.
— Тихо — сопна му се Натали, — иначе ще трябва да те помоля да излезеш.
Поне половин литър кръв изтече, преди от тръбичката да започне само да капе. Натали я приклещи, за да не позволи на външния въздух да влезе. След това отпусна внимателно Саладин по гръб и започна да се занимава с раната на гърдите.
Шрапнелът бе счупил две ребра и бе причинил значителни щети на пекторалиса. Натали проми раната със спирт, след това с помощта на хирургически пинсети извади парчето метал. Имаше допълнително кървене, но не бе значително. Извади няколко костици и парченца плат от черната дреха на Саладин. След това не можеше да направи нищо повече. Ако той оцелееше, ребрата щяха да зараснат, но увреденият гръден мускул най-вероятно никога нямаше да придобие предишната си форма и сила. Натали заши подкожната тъкан, но остави кожата отворена. Дванайсет часа бяха изминали от нанасянето на раната. Ако сега затвореше кожата, щеше да запечата инфекцията в тялото и да последва сепсис и агонизираща бавна смърт. Беше изкусително, помисли си тя, но и медицинско безумие. Покри раната с марля и пренасочи вниманието си към крака.
И тук Саладин бе извадил късмет. Шрапнелът беше увредил кости и тъкани, но бе пожалил важните кръвоносни съдове. Процедурата на Натали бе същата като при първата рана — промивка със спирт, изваждането на костни частици и конци, затваряне на подкожната тъкан и превръзка с марля върху отворената кожа. Цялата груба хирургическа работа отне по-малко от час. Тя добави силна доза антибиотици към системата и покри ранения с чист бял чаршаф. Тръбичката остави на мястото ѝ.