Беше седем и петнадесет, когато влязох в голямата вътрешна стая на втория етаж в Гранд Сентръл Палас. Имаше много хора, повечето от които непознати. Тук бяха У. Г. Дийл и Луис Хюит. Фред Ъпдъграф, Ан Трейси и момичето, с което имах среща, не се виждаха наоколо. Нейното отсъствие би ме притеснило, но това не стана, защото след няколко минути вратата към вътрешната стая се отвори и оттам излезе Пийт Аранго. Пърли ми направи знак и аз влязох. Креймър, един детектив, когото никога не бях виждал, и Мърфи, с бележник в ръка, бяха там. Креймър дъвчеше незапалената си пура.
— Сега — казах ведро аз, — с какво мога да ви помогна?
— Включи се в цирка — каза Креймър. — Господи, държиш се като клоун на собственото си погребение. Какво прави тук цяла седмица?
Изписах четири страници за това къде, какво и как съм правил. С това моята духовитост се изпари. Бързах не защото беше губене на време, а за да не изпусна срещата, която имах. Написах всичко подробно и се опитах да сътруднича по детайлите. Почти бяхме свършили, когато вратата се отвори и в стаята влезе несъразмерен детектив с дебел нос. Креймър го погледна и каза:
— Защо, по дяволите, се върна?
Устата на детектива се отвори и после се затвори. Явно не можа да изрече това, което искаше. Опита се отново и каза:
— Загубих я.
Креймър изглеждаше побеснял.
— Не беше моя грешка. Кълна се, не беше, инспекторе. В проклетото метро тя слезе, направи се, че чака експреса и в последната секунда се качи отново.
— Задушавам се от тези глупости. Господи! Питам се… Кой ли го интересува какво се питам… Кажи ми името и адреса.
Мърфи започна да прелиства страниците на бележника си:
— Руби Лоусън, улица „Съливан“ 1 — 14. Детективът извади бележника си и записа името и адреса.
— Не мисля, че е било умишлено — каза той. — Мисля, че в последния момент промени решението си. Мисля, че тя…
— Какво мислиш? Казваш, че мислиш?
— Да, инспекторе, аз…
— Махай се! Вземи още някой с теб. Вземи Дорси. Идете на адреса и огледайте. Не я задържайте. Гледайте да не я изпускате от очи. И, за Бога, не мислете! Вие не можете да мислите.
Детективът-мислител излезе. Аз се настаних удобно, кръстосах крака и започнах да говоря:
— Знаете ли, когато следя някого и той влезе в метростанцията, моят обичаен навик е…
— Можеш да си ходиш. Изчезвай оттук! Ако имам нужда от теб, пази Боже, знам къде да те намеря.
— Но аз мисля…
— Казах да си вървиш!
Станах бавно, тръгнах бавно и по пътя към вратата спрях да разменя приятелски думи с Пърли. Когато излязох на стълбите, ускорих крачка. Вероятността да успея беше едно към сто, но въпреки това забързах към входа откъм Лексингтън Авеню на Гранд Сентръл Стейшън. Платих си входа и влязох. Тя не беше на задния ред. Огледах останалите редове. Нямаше я и там. Тя беше дала фалшив адрес на Креймър. Явно беше достатъчно умна да съобрази, че на чантата й има инициали Р. Л. Навън, в осветения коридор, хвърлих бърз поглед на една от страниците в бележника си и се запътих към 46 улица, където бях паркирал колата си.
Поразходих се из парк Авеню и когато влязох в метростанцията вече бях по-спокоен.
Номер 326 на улица „Мороу“ се намираше в края на южната част на Гринуич Вилидж. Беше една от онези стари тухлени сгради. Пред входа на вестибюла имаше две лампи върху железни подпори, но само една от тях светеше. Паркирах колата и слязох. Отпред имаше обичайните пощенски кутии и звънци. На един от тях пишеше ЛАШЪР. Любопитното беше, че над звънеца на Лашър имаше друг, с надпис ГУЛД. Бях се навел да огледам, когато вътрешната врата се отвори и на прага застана тя. В ръката си държеше пътническа чанта. Наведе се да вземе със свободната си ръка куфара, оставен на земята.
— Позволете ми — казах аз, протягайки ръка, — това изглежда тежко.
Погледна ме стреснато, седна върху куфара и започна да плаче. Не покри лицето си, просто избухна в плач.
Почаках минута, за да се успокои.
— Вижте — казах аз, — застанала сте на входа и пречите, ако някой иска да мине. Хайде да вземем тия неща и…
— Ах, вие, мръсник… — Риданията й попречиха да продължи. — Вие, долен…
— Не — казах аз внимателно. — Не, сестро. Вие ме унижавате. — Вдигнах пътническата й чанта и казах: — Да вървим!
— Той е мъртъв — каза тя. Не се притесняваше, че плаче. — Той е мъртъв! Не е ли така? На никого не му пука за това. Начинът, по който седнах там… — Тя спря и облиза устните си. Изведнъж стана и се ококори: — Кой сте вие, всъщност? Откъде знаете коя съм? Как успяхте да дойдете тук толкова бързо? Вие сте детектив, ето какво сте! Вие сте един скапан детектив…