— Но не го направихте — измърмори Улф.
— Но исках!
— Но не го направихте!
— Не — каза тя. — Не го направих.
— Но някой го е направил — Улф смекчи гласа си. — Той беше убит. И, естествено, вие сте заинтересована да се открие убиеца. Готова ли сте да помогнете…
— Няма!
— Но, скъпа мис Лашър…
— Не съм ви никаква скъпа мис Лашър! Знам какво съм. Аз съм една безделница и го съзнавам. Но не съм тъпа. Хари е мъртъв, нали? Кой го е убил, аз не знам. Може би вие знаете. Който и да е, не знам и не ме е грижа. Това, което ме интересува, е едно-единствено нещо — моите роднини да не научат нищо. Ако разберат, ще ме одерат жива. — Тя се изправи и каза: — Това е моята чест! Става дума за фамилна чест!
Дали го беше видяла от филмите, не знам, но беше евтино представление.
Въпреки че Улф я „работеше“ внимателно, не можа да изкопча нищо конкретно. Тя не знаеше защо Хари е бил уволнен от Хюит, нито пък откъде идваше скритото му богатство. Не знаеше и защо той грижливо е запазил гаражната си карта и защо се е интересувал от Kurume Yellows. И на всичко отгоре се правеше, че не може да си спомни да е видяла някого или нещо, докато се е крила в коридора. Изглежда, се беше подготвила за дълга нощ. Около единадесет часа бяхме прекъснати от пристигането на Сол Панцър. Поканих го в офиса. Той погледна със сивите си остри очи Роуз. Това беше достатъчно за феноменалната му памет да я запомни завинаги. Сол беше със стар кафяв костюм. Той никога не носеше палто. В ръката си държеше стара кафява шапка. Имаше вид на ветеран, притежаващ две къщи в Бруклин. Беше най-умния детектив „в движение“ на запад от Атланта.
— Мис Роуз Лашър… Мистър Сол Панцър — представи ги Улф един на друг. — Арчи, подай ми атласа.
Един от любимите начини на Улф да прекарва вечер времето си беше като разглежда атласа. Но когато имаше компания…
— Не виждам за какво ви е!
Подадох му го и седнах отново, докато той го разгръщаше. След малко го затвори, дръпна го настрана и попита Роуз:
— Мистър Гулд бил ли е някога в Саламанка, Ню Йорк?
Тя отговори, че няма представа.
— Арчи, подай ми тези писма — помоли ме Улф. Подадох му пакета и взех половината от писмата. Седнах на бюрото и започнах да ги разглеждам. Почти бях стигнал до края, когато Улф изръмжа от удоволствие:
— Тук има пощенска картичка, която той ви е изпратил от Саламанка на 14 декември. Снимка на градската библиотека. Текстът гласи: „Ще се върна утре или вдругиден. С любов и целувки, Хари.“
— Тогава приемам, че е бил там — съгласи се Роуз.
— Арчи, дай на Сол сто долара.
Улф подаде на Сол пощенската картичка и гаражната карта:
— Иди в Саламанка. Вземи самолет до Бъфало и наеми кола. Знаеш ли как е изглеждал Хари Гулд?
— Да, сър.
— Отбележи датите… Не, няма нужда да ти казвам. Ти знаеш. Гледай да свършиш всичко. Позвъни ми, като пристигнеш там.
— Да, сър. Ако се наложи, мога ли да плащам? Улф направи гримаса:
— Зависи за какво. Искам да имам всичко възможно… Арчи, дай му двеста долара.
Наброих двадесет десетачки, които бях взел от сейфа и му ги подадох. Той ги сгъна, прибра ги в джоба си и замина. Както обикновено, не зададе излишни въпроси.
След като изпи една бира, Улф възобнови разговора си с Роуз. В продължение на пет минути се опитваше да я накара да си спомни какво е търсил Хари в Саламанка, но нямаше резултат. После се върна на главната тема, като от време на време я предизвикваше. Той поговори с нея и за готвенето. Попита я за навиците на Хари, за заплащането му, за мнението му за Хюит и Дийл, за любимите му питиета и за някои други подробности.
Бях зает със записките си, но не пропусках нищо от разговора. Знаех, че Улф използва този метод. Докато времето минаваше неусетно за нея, Улф запаметяваше много факти, които тя така и не разбираше, че е казала. Някои от тях може би имаха някакво значение, но липсваше това, което най-много искахме да знаем — какво или кого беше видяла в коридора. Както изглеждаха в момента нещата, нямаше да се налага да викаме полиция. Чрез страх Креймър би могъл да я накара да проговори и ако научеше за бастуна, щеше да направи барикада и да развали всичко. Точно сега не исках да я хвърляме на кучетата.
Беше малко след полунощ, когато на вратата отново се позвъни. Отидох да погледна и останах неприятно изненадан. На стъпалата стоеше Джони Киймс. Не се възмущавах никога, ако някои от момчетата, които работят за Улф, дойдеха. Но глупавата усмивка на Джони и желанието му да се меси в работата ми, ме дразнеха. Затова не извиках от удоволствие, когато го видях. Ако бях извикал, то нямаше да е от радост. Той не беше сам. Зад него стоеше Ан Трейси. Зад нея — Фред Ъпдъграф.