— О, той е… Не много добре. — Лицето на Фред беше възвърнало нормалния си цвят. — Разсипа се, когато загубихме плантацията от Rhodales. Той беше посветил целия си живот на това. Разбира се, това беше и ужасен финансов удар. Предполагам, че сте чули.
— Да, четох за случая. За Kurume Yellows. — Улф се усмихна, но явно нехаеше. — Между другото, някой ми каза, не помня кой, че вашият баща е бил убеден, че плантацията му е била умишлено заразена от Луис Хюит. Всъщност Уотсън или Дийл подозираше той?
— Той се съмняваше и в тримата — Фред погледна с неудобство. — Подозираше всеки и това го съсипа. Имаше над тридесет разновидности, най-добрите, и същата пролет беше започнал да продава някои от тях. Всичко това беше твърде много за татко, за да го понесе. Улф изгрухтя:
— Изглежда и вие мислите за това. Мистър Гудуин ми каза, че ви е видял да режете клонче от лавровото дърво. Като сувенир ли искахте да го вземете?
— Признавам, че тази постъпка беше глупава. Признавам и че все още мисля за това. Исках да тестувам това клонче, за да видя дали е заразено от Kurume Yellows и по неведоми пътища е стигнало до Изложението.
— И как мислихте да го изследвате?
— Поне щях да опитам.
— Никога ли не сте изследвали инфекцията от вашата плантация?
— Не. От две години насам никой не ни е подарявал други растения освен Луис Хюит, който ни донесе няколко Ilex Crenata. Но ние ги засяхме на половин миля от Rhodaleas… Сега мисля, че мога да заведа мис Трейси вкъщи.
Тази реплика на Фред ме върна към училищните дни. Хванах нежната ръчичка на Ан в моята. Сърцето ми се обля в блаженство и екстаз. Погледнах я с гордост. Това момиче беше развълнувало Луис Хюит дотолкова, че й беше подарил черна орхидея и я бе завел на вечеря. Е, това се казва жена!
Признавам, че точно в този момент, не изглеждаше чак толкова поразителна. Дори изглеждаше доста съсипана. Тя беше казала на Улф: „Трябва да бъда в офиса на областния прокурор в десет сутринта. Обещах. Не ме интересува какви въпроси ще ми задават за това какво се случи днес. Притеснявам се, че ще ме питат за баща ми. Какво да им кажа? Да призная ли…“ Тук тя спря да говори. Устните й почнаха да треперят и тя ги прикри с ръка.
— Нуждаете се от адвокат — каза й Фред. — Аз ще намеря някого. Не знам дали в Ню Йорк…
— Аз знам — каза Улф. — Седнете, мистър Ъпдъграф. — Той погледна Ан: — Тук има едно свободно легло, мис Трейси. По-добре е да се възползвате от него. Изглеждате ми уморена. Съмнявам се, че ще ви питат за баща ви. Но ако го направят, не им отговаряйте. Пратете ги при мистър Дийл. По-скоро биха ви питали дали сте искала да се омъжите за мистър Гулд. Като че ли той е мислил така.
— Но той не би могъл да мисли така. Много добре знаеше, че не го харесвам! И той… — Тя спря.
— Какво той?
— Не би трябвало да ви казвам. Той е мъртъв.
— Правил ли ви е предложение за женитба?
— Да, беше ми направил предложение.
— И вие му отказахте?
— Да.
— Но се съгласихте да играете тази тъпа игра на Изложението с него?
— Не знаех, че той ще участва. Не и докато мистър Дийл не ме помоли да го направя. Беше преди около два месеца, когато ми каза, че Хари Гулд ще участва. Дотогава мислех, че ще е един друг млад мъж от офиса. Аз не харесвах Хари, но не можех да си позволя да откажа на мистър Дийл. Той беше толкова добър с баща ми. Не каза да го арестуват, а ми позволи постепенно да плащам дълга му…
— И вие на това му казвате доброта? — избухна Фред. — Господи, баща ви е работил за него повече от двадесет години!
Улф не му обърна внимание:
— Досаждаше ли ви мистър Гулд? Да се омъжите за него?
— Не ми е досаждал. Но аз… — тя облиза устни. — Аз просто не го харесвах.
— Отдавна ли го познавате?
— Не много отдавна. Аз работех в офиса, а той — навън. Срещнах го… не знам, може би преди около три месеца.
— А баща ви познаваше ли го? Тя поклати глава:
— Мисля, че никога не са се срещали. Баща ми беше напуснал преди Хари да дойде да работи там.
Дотогава Хари е работил в имението на Хюит от другата страна на Рич Дейл.
— Знаете ли защо Хари е напуснал?
— Не, тогава не го познавах.
— Имате ли някаква представа кой го е убил?
— Не — отговори тя.
Тайно смръщих вежди. Това „не“ го каза прекалено бързо. Промяната в тона й беше твърде голяма. Можех да се обзаложа, че това беше лъжа. Много лошо. Дотук всичко вървеше добре, но с тази нейна реакция… Погледнах Фред. Той не беше забелязал нищо. От погледа на Улф не можеше да убегне и най-малката подробност. Той затвори очи.
Улф започна отново да я разпитва. Правеше го учтиво и внимателно, но се опитваше да измъкне и максимално много информация. Тази нощ за втори път не успя. След цял час приказки не бяхме разбрали какво има в главата й и какви умозаключения си е направила. Ан си беше изградила защита. Беше достатъчно умна, за да знае, че Улф го е разбрал и, че се опитва с общи приказки да изкопчи нещо от нея.