— Не, инспекторе — казах аз укорително. — Не съм я писал аз тази бележка, нито пък е била адресирана до мен.
— Виждал ли си преди баща й?
— Никога.
— Не е ли странно, че се е доверил напълно на абсолютно непознат и ти е дал важно съобщение за дъщеря си? И то по време на убийство?
— Не, не ми изглежда странно. Той ме видя да влизам в офиса. Хората ми се доверяват от пръв поглед. Лицето ми, особено очите…
— Така значи. А този разговор на Улф с Луис Хюит? Толкова ли беше важен, че говори с него там?
Креймър сдъвка пурата си.
— Да, сър — казах аз.
— Толкова важен, че да те помоли да водиш бележки?
— Да, сър.
— Бих искал да видя тези бележки. Поклатих глава отрицателно:
— Съжалявам, но това е поверително. Попитайте Улф.
— Да, смятам да го направя. Значи няма да ми покажеш бележките?
— Разбира се, че не.
— А защо Улф е изпратил човек миналата нощ да доведе Ан Трейси?
— О, защо питате мен? Аз не бях тук, когато го е изпратил.
— А беше ли тук, когато тя дойде? — Да.
— Добре?
— Когато бях дете, извън Охайо, имахме една игра. Когато някой кажеше „Добре?“ с въпрос, му отговаряхме… но това е друга тема.
— Луис Хюит ангажирал ли е Улф да изглади отношенията между Дийл и бащата на Ан Трейси за тези неща, които е откраднал?
— Това е чудесна идея — казах аз ентусиазирано. — Много мило от ваша страна. Хюит я беше завел на вечеря…
Вратата се отвори и влезе Фриц. Аз му кимнах.
— Един млад мъж — каза Фриц дискретно.
— Кой? — попитах аз. — Не се притеснявай от инспектора. Той знае всичко на този свят.
Фриц не успя да ми отговори, защото младият мъж нахълта в офиса. Беше Фред Ъпдъграф. Той спря по средата на стаята, видя Креймър, каза „ох!“, погледна ме и добави:
— Къде е мис Трейси?
Погледнах го неодобрително и казах:
— Не виждам защо не се държите прилично! Мистър Креймър ме пече на шиш. Идете в предната стая и изчакайте…
— Не — Креймър стана. — Доведи мис Трейси тук и аз ще я заведа в предната стая. Искам да говоря с нея, преди да съм говорил с мистър Улф. После може всички заедно да отидем в офиса на областния прокурор.
— По дяволите, можем и сами…
— По дяволите, и аз мога. Извикай я!
Изпратих Фриц. От офиса можеше да се чуе всеки звук. След малко чух да спира вътрешният асансьор. Когато Ан влезе, Фред я изгледа така, както сляп човек гледа слънцето. Надявах се, че не изглеждам и аз така. Но тя не изглеждаше толкова слънчева. Опита се да ни поздрави с нещо, наподобяващо усмивка. Зачервените очи и увисналите ъгълчета на устата променяха толкова лицето й, че не можеше да се познае дали това е лъчезарното момиче от Изложението.
Креймър я заведе в предната стая и шумно затвори вратата след себе си. Отидох да бюрото си и се възползвах от първия си шанс тази сутрин да отворя сутрешната поща. Фред се разхождаше насам-натам и разглеждаше заглавията по лавиците. Накрая седна и запали цигара.
— Нежелан ли съм? — попита той.
— Няма проблеми — уверих го аз.
— Защото ако съм, мога да почакам навън. Малко съм зиморничав. Стоя навън от осем.
Разпечатах пощата и го погледнах:
— Мили Боже! — казах аз. — Вие спечелихте! — подадох му ръка. — Отстъпвам ви я!
— Отстъпвате ми я? За какво говорите? За какъв се мислите?
— Какъв съм аз ли? И мен някой ден ще ме изядат червеите. Но зная какъв не съм! Аз не съм човек, който ще преплува Хелеспонт, за да стигне до ладията на Клеопатра, за да види какво има под копринените й завивки. Не съм и човек, който…
В този момент телефонът звънна. Вдигнах слушалката и чух гласа на Улф:
— Арчи, качи се горе.
— Веднага — казах аз. Станах и попитах Фред: — Уиски или горещо кафе?
— Кафе, ако не е проблем.
— Никакъв. Елате с мен.
Заведох го при Фриц и се качих три етажа по-нагоре от оранжерията.
Беше слънчев ден и капаците на прозорците бяха отворени. Стъклата бяха чисти, особено в първите две стаи, и гледката беше възхитителна. В оранжерията витринките бяха лъснати до блясък и красотата беше неописуема. В дъното, където бяха колбите с покълващите растения, стъклата бяха изрисувани. Теодор Хорстман беше там и ги изучаваше. Отворих вратата на нишата и спрях. Подуших позната миризма. Един поглед към специалния стол на Улф, по-скоро приличащ на трон, ми беше достатъчен да видя, че той е потънал в блаженство. Приближих се до стената и изключих клапата.
— Какво има? — попита раздразнено Улф.
— Замириса ми на ципоген2.
— Знам. Отворих вратата твърде скоро. Не виждам нищо лошо в това.
— Може би не. Но не бих се доверил на това вещество, ако съм на последния етаж на Емпайър Стейт Билдинг в дъждовен ден.