— Ще… — Хюит преглътна. — Продължавайте! Улф кимна:
— Предполагам, че „ще“… няма да се учудя, ако мистър Гулд е взел писмено признание от Пийт Аранго, че вие сте го подкупил да зарази плантацията. Заплашвал го е, че ще информира Фред Ъпдъграф, че сте били заедно в Саламанка. Той е имал достатъчно доказателства, за да ви принуди. Платил сте му пет хиляди долара. Той върна ли ви писменото признание? Аз мисля, че не е. Позволете ми да предположа нещо.
— Мисля — каза Хюит, — че направихте вече достатъчно предположения.
— Ще опитам с още едно. Гулд е видял Пийт Аранго на Изложението на цветята и изкушението е било твърде голямо за него. Той го е заплашил отново и го е накарал да подпише друго признание, с цел да иска още пари от вас. Този път колко бяха? Десет хиляди? Двадесет? Или се е самозабравил и е искал шестцифрена сума? Както и да е, вие сте видял, че това няма да мине… Мистър Ъпдъграф, Пийт Аранго не е ли в момента на вашето изложение? Ще имаме нужда от него, когато пристигне мистър Нелсън.
— Прав сте. Той е там — каза Фред. — Това е добре.
Улф се обърна към Хюит. Той направи пауза, а това мълчание беше тежко за нас.
— Предполагам — каза Улф на Хюит със съкрушителен тон, — че сте запознат с традициите на драмата и с трите стандартни почуквания, когато идват вестителите?
Улф вдигна вилата си и почука три пъти с нея по пода. Хюит му се усмихна саркастично.
— И така — започна Улф, — вие сте били принуден да действате. Направил сте го бързо, сръчно и обективно. Сръчно, защото мистър Креймър, например, не е могъл да открие револвера. А на света няма мъж, по-способен от него за подобни действия. В качеството си на хоноруван президент на Комитета сте имал по всяко време на денонощието свободен достъп до всички етажи на Изложението. Предполагам, че сте избрал сутринта, преди да бъде отворено за публика, да подредите вашата примитивна апаратура. Не претендирам, че мога да навляза във вашето мислене и не зная кога и защо сте решил да използвате собствения си бастун като примамка. За някой случаен минувач, който не подозира нищо. На теория това…
Вратата се отвори и Теодор Хорстман се появи на прага:
— На телефона мистър Хюит — каза той раздразнено.
Теодор мразеше да му прекъсват работата по каквато и да е причина.
— Пийт Аранго — продължи той, или нещо подобно.
Хюит се изправи.
Креймър отвори уста, но Улф му я запуши, като каза остро:
— Почакайте! Мистър Хюит, ще останете тук! Арчи…не, не. Предполагам, че ще ти познае гласа. Вашия също, мистър Креймър. Мистър Дийл, вие можете да го направите, ако преправите гласа си. Накарайте го да каже колкото се може повече…
Хюит се обади:
— Търсят мен! — и тръгна към вратата. Застанах срещу него.
Дийл почервеня.
— Не знам дали ще мога да се справя — каза той.
— Разбира се, че ще можете — увери го Улф. — Вървете! Телефонът е в нишата за миене. Теодор, покажи му го и затвори вратата.
Теодор се подчини. Когато Дийл мина покрай него, той затвори вратата. Хюит седна отново. Подпря лакти на коленете си и покри с ръце лицето си. За да не го гледа, Ан извърна глава. Лицето й беше обърнато към Фред Ъпдъграф. Чак тогава забелязах, че той държи ръката й. Не толкова интимно като в такси, но все пак я държеше.
— Докато чакаме — каза Улф, — мога да довърша разсъжденията си за бастуна. Мистър Хюит може да е решил да го използва, защото е смятал, че тъй като бастунът е негов, ще отклони подозренията от себе си. Така ли е, мистър Хюит? Но в този случай, защо не искахте да разгласявам, че бастунът е ваш? Мисля, че и на това мога да отговоря — съмнявал сте се в моята проницателност. Мислил сте, че моите подозрения ще се засилят, ако не приемете ролята на виден гражданин, страхуващ се и от най-малкия намек за скандал. А такива усложнения са твърде лоши за мен.
Улф погледна Хюит и поклати глава почти съжалително.
— Но аз нямам желание да ви мъча — продължи Улф. — Теодор, отвори вратата!
— Няма нужда — каза Теодор. Той стоеше с гръб към вратата. — Чух, че заключи отвътре.