— То е болно. Умира. На долната страна на листата има типично кафяво петно. Някой мошеник умишлено е инфектирал това растение. Бих дал мило и драго, за да разбера кой е той. Надявам се да узная!
Улф се усмихна приятно. В този момент наистина изглеждаше приятен. Между колекционерите на растения и тази фатална плесен явно има някаква връзка.
— С това вашето изложение се провали. Защо мислите, че някой умишлено го е инфектирал? — попита Улф.
— Сигурен съм в това.
— Имате ли доказателства?
— Доказателствата са това, което търся.
— Скъпи приятелю, мисля, че грешите. Мислите така, защото това се е случило на вас…
Дийл поклати глава:
— Тази болест я имаше по растенията и в моето имение в Лонг Айланд, а тези тук донесох от Ню Джърси. Не е възможно почвата да е била заразена.
— Когато има плесен, е възможно всичко. Инструмент, взет от едно място и занесен на друго, чифт ръкавици…
— Не вярвам — гласът на Дийл показваше, че нищо не е способно да го накара да повярва. — С грижите, които съм положил, съм убеден, че това е направено от някой злобен човек, за да съсипе моето изложение. Възнамерявам да узная кой го е извършил. Ще ви платя хиляда долара, за да разберете кой е.
Улф напусна „кораба“. Не физически, а мислено. Лицето му стана ласкаво, но погледът му беше празен.
— Не мисля, че мога да се заема с това, което ми предлагате, мистър Дийл.
— Защо не? Вие сте детектив, нали? Не е ли това вашият бизнес?
— Да.
— Това е работа за детектив, нали?
— Не.
— Защо не?
— Защото не може да обиколите целия континент, за да вземете баня в Пасифика. Усилията са прекалено големи. Казвате, че нямате доказателства. Подозирате ли някой?
— Не. Но съм абсолютно убеден… Включих се в разговора и казах на Улф:
— Аз трябва да тръгвам.
Имаше къде да отида, но тръгнах най-вече, за да се махна оттам. Ядосах се, че Улф не иска да се заеме с този случай, но не можех да се разправям с него точно там, до хибридите на Хюит. За да избягам от тълпата, отворих една врата, на която пишеше „Частно“ и заслизах по стъпалата. Беше забранено за външни лица. Запътих се през джунгла от дървета, храсти, инструменти и препарати за поддръжка на растенията. Продължих по коридора, след което завих вдясно. Тази част заемаше голямо място в сградата, но знаех, че някъде наблизо има изход. До лявата страна бяха подредени принадлежности, които изглеждаха излишни. На дясната стена, където беше делението между коридора и главната зала, имаше няколко заключени врати, които водеха към Изложението. Като минах покрай една от тях с надпис „Ръкър и Дийл“, изпратих към нея въздушна целувка.
През вратата по-нататък влязох в главната зала. Там тълпата и шумотевицата бяха много по-големи отколкото преди час, когато с Улф минахме оттам. Изложенията от тази страна бяха серия от полуострови, с пътеки между тях, вдадени в главната зала. Заобиколих тълпата зрители и влязох в изложението на Ъпдъграф. Спрях зад един запъртък, който се мръщеше на листака.
— Здравей, Пийт — казах аз.
Той ми кимна и отвърна на поздрава. Бях срещнал Пийт онзи ден. Не го харесвах. По-точно беше ми противен. Очите му не изразяваха нищо, а белегът на носа му го правеше да изглежда като безнадежден случай. Беше учтив и ме накара да се почувствам като у дома си.
— Божурите ви изглеждат добре — казах аз. Отзад някой се изкикоти и направи забележка, която вероятно нямаше да чуя, ако нямах добър слух. Обърнах се и видях Хелън Хокинсънс от Бронксвийл.
— Да, мадам. Божури — отвърнах аз. — Какво е Cimbidium miranda? Вие не знаете. Какво е Phalaenopsis? Знаете ли?
— Не, не зная. Но знам, че тези са Rhododenrous. Божури! Хайде, Алис!
Погледнах ги как се отдалечават, поклащайки се, и се обърнах отново към Пийт:
— Извинете ме за отношението към вашите посетители, но не е тяхна работа дали ги наричам божури. Какво гледате? Търсите Kurume Yellows?
Той поклати глава:
— Какво питате за Kurume Yellows? — попита той.
— Нищо. Просто си приказвам. Чух Дийл да казва, че има такива и се чудя дали са разпространени. Няма нужда да ме гледате така. Аз нямам такива.
Той ми намигна:
— Кога чухте Дийл да казва това?
— Преди малко.
— Така и предполагах — той се повдигна на пръсти и огледа тълпата. — Виждали ли сте шефът ми?
— Не. Току-що дойдох…
Като че ставаше нещо. Пийт тръгна наляво. Аз се обърнах и тръгнах надясно покрай градина от рози в посока към „Ръкър и Дийл“.
Тълпата беше същата като преди. Беше още три без четвърт и хората не бяха започнали да се вкупчват около въжетата. В четири часа Ан и Хари щяха да легнат на тревата и Ан щеше да събуе обувките и чорапите си. Подобно представление не бе виждано досега на изложение на цветя. Минах зад някои дами, които бяха достатъчно ниски, за да не ми пречат на гледката. Хари стреляше с прашка по скалите, а Ан плетеше. Беше ми интересно да я наблюдавам. Не плетивото, а нея самата. Ан седеше на тревата и се правеше, че не забелязва никой. Хари беше не по-лош актьор. Не поглеждаше към публиката и не говореше, сякаш всичко това беше пантомима и никой от тях никога не бе обелвал дума. Но движенията му показваха, че е наясно, че ги наблюдават. Естествено, аз ревнувах, но не можех да не оценя Хари. Той беше приблизително на моя възраст. Косата и очите му бяха тъмни, а на устните му грееше самодоволна усмивка. Беше прекалено самоуверен. Още една от причините да харесам Ан беше, че във вторник, докато обядваха, Хари беше поставил ръката си върху нейната и тя съвсем категорично я беше отхвърлила. Мислех си, че може би се пази чиста и неопетнена за мен, но без да го съзнава, защото още не беше ми се удал случай да говоря с нея. Не й се сърдех, че позволи на Луис Хюит да й подари черна орхидея и да я заведе на вечеря.