— Арчи!
Гласът на Улф доби заплашителен тон. Знаех защо е нервен. Искаше да го изведа оттук и да го закарам вкъщи. Когато извика името ми отново, му обърнах гръб, за да посрещна полицая. Един едър дюстабанлия без врат си проправяше път през тълпата. Прекрачи въжето и тръгна към нас. Препречих му пътя към Хари.
— Какво е станало с него? — грубо попита той. Отдръпнах се настрани и му направих път. Той се спря, вдигна за секунда вестника от лицето му и го постави обратно.
— Арчи! — измуча Улф.
Някои от зрителите успяха да видят лицето на Хари и незабавно реагираха. Въжетата се опънаха до скъсване от натиска. Пазачът препречи пътя им. Ан беше станала на крака. Фред Ъпдъграф се беше върнал.
— По дяволите! Той е мъртъв! — каза полицаят.
— Вие го казвате — съгласих се аз. — Да ви помогна с нещо?
— Вървете си!
Не исках да казвам това, което знаех. Тръгнах към Улф, за да не го изнервя до крайност. Двамата с Хюит стояха малко встрани от тълпата.
— Задръжте си азеалите! — казах на Улф, докато минавах покрай него.
— Дявол да те вземе…
— Казах ви! Задръжте си ги!
Хукнах към телефонните кабини, пуснах няколко монети и набрах номера. Поисках вътрешен номер 19, казах си името и попитах за инспектор Креймър. Чух гласа му:
— Какво искаш?
— Аз? Нищо. Помагам ви в работата. Улф и аз сме на Изложението на цветята…
— Зает съм!
— Добре. В такъв случай ще станете още по-зает. Изложението на „Ръкър и Дийл“ на третия етаж. Убит е човек. Застрелян в черепа. Лежи на тревата, охраняван от някакъв тип, който никога не би могъл да стане инспектор. Това е всичко.
— Чакай малко!
— Не мога. Зает съм.
Излязох от телефонната кабина и се смесих с хората. За краткото време, през което ме нямаше, тълпата се беше удвоила. Пазачът беше получил подкрепление, Ан и Фред Ъпдъграф ги нямаше, а Улф и Хюит се бяха отдалечили до градината с рози. У. Г. Дийл беше с тях. Улф се загледа в мен. Все още държеше в ръцете си азеалите.
— …Чувствам някаква отговорност за случилото се — беше казал Хюит. — Аз съм хоноруван президент на Комитета — продължи той. — Не искам да избягам от отговорност, но какво мога да направя? Погледнете тези хора…
— Този полицай — каза Дийл, — е малоумен. Не ме допуска до собственото ми изложение. За малко да ми счупи рамото!
Той местеше рамото си нагоре-надолу с болезнена гримаса.
— Извикайте лекар… — продължи Дийл.
— Няма нужда от лекар. Хари е мъртъв.
Те ме изгледаха учудено. Дийл спря да разтрива рамото си:
— Мъртъв? Мъртъв ли казахте? — той се обърна и тръгна натам.
— Нали казахте, че е получил пристъп! Как така е мъртъв? От какво е умрял? — попита ме Хюит.
— Той просто не диша.
— Арчи! — каза Улф с възможно най-заплашителния си тон. — Стига вече! Преди цял час те помолих да вземеш тези цветя от мен. Вземи ги и ме закарай в къщи.
— Да, сър — взех цветята. — Но сега не мога да тръгна. Гледам за…
— По дяволите! — каза Хюит. — Какво нещастие… Бедният Дийл… Трябва да го видя… Извинете ме.
Той тръгна по главната пътека.
В далечината видях обекта, който очаквах. Различих сивото палто с яка от катеричка. После се изгуби от погледа ми. Поставих цветята в ъгъла на розовата градина и се втурнах напред, преди Улф да успее да каже нещо. Не ме беше грижа колко ще го засегне това, но все пак погледнах през рамо назад, за да видя какво прави. Лицето му беше яркочервено. Бих се обзаложил, че този следобед е смъкнал няколко килограма.
За да не правя слаломи между тълпата, заобиколих и излязох от другата страна. След минута я видях. Започнах да вървя след нея бавно, за да не изглеждам подозрителен. Когато се озовах точно зад нея, видях че синята й кожена чанта беше под мишницата на дясната й ръка. Аз носех в моята палтото на Улф. Под това прикритие издърпах чантата й внимателно. Тя беше толкова задълбочена в това, което се опитваше да види, че не забеляза кога чантата й премина от нейната ръка под палтото на Улф. Хвърлих й поглед докато се отдалечавах, поднасяйки извиненията си на зяпачите.
В мъжката тоалетна на втория етаж заключих вратата и отворих чантата. На нея имаше монограм — Р. Л. Вътре беше пълно със съвсем обикновени неща — носна кърпичка, портфейл и т.н., но не това ме интересуваше. Исках да разбера името и адреса й и ги намерих. Те бяха на плик, адресиран до мис Роуз Лашър, улица „Мороу“ 326, Ню Йорк. Преписах адреса и името в бележника си. Писмото беше от Ели, която обясняваше защо не може да върне двата долара. Това, което ме заинтересува повече, беше една изрезка от „Газет“, на която имаше снимка как Хари и Ан играят сцената си. Не беше скъсана, а внимателно изрязана и сгъната.