Върнах цялото съдържание обратно в чантата. Отидох отново на третия етаж, открих я в тълпата до предпазното въже и поставих ръка на рамото й.
Тя обърна глава към мен:
— Какво правите… — възмути се тя.
— Добре, сестро. Това съм аз. Нося чантата ви.
— Моята чанта?
— Вие я изпуснахте и рискувах живота си, за да я взема. Ваша е, нали?
— Разбира се, че е моя! — тя я грабна от ръката ми.
— Няма ли да ми благодарите?
Тя измърмори нещо. Огледах се наоколо. Бяха пристигнали още четирима полицаи в униформи. Всички бяха на полянката. Един от тях стоеше до Хари и гледаше лекаря, който стоеше на колене със стетоскоп в ръка. У Г. Дийл, с ръце в джобовете, седеше до полицая и се мръщеше. Нямаше признак, че някой от присъстващите се интересува от мъха по скалите. Обърнах се отново, заобиколих градината с рози и тръгнах да потърся Улф. Но от него нямаше и следа. Беше си тръгвал. Двете саксии с азеали си стояха още на пода, но той се беше изпарил.
„Проклет хипопотам! — помислих си аз. — Той ще се загуби! Ще бъде отвлечен! Ще се заблуди в тълпата! Ще се простуди!“
Слязох обратно до мъжката тоалетна на втория етаж, извиках името му, но отговор не последва.
Качих се отново до четвъртия, до лехите с орхидеи. И тук го нямаше. Слязох обратно на първия етаж, излязох през главния вход и отидох до мястото на 46 улица, където бях паркирал колата. Нямаше го и там. Беше март и имаше виелица. „Нашият малък Ниро“ — помислих си. — „Навън в такава нощ и без палто…“
Беше пет без четвърт. Започнах да мисля логично. Дали беше взел такси? Не, той мразеше такситата. Какво ли ми е намислил за това, че го оставих сам? Беше лесно да отгатна. Би искал да ме застреля, после да поседне и да изпие една бира. Но сега не можеше да ме застреля, защото не му бях под ръка. А къде ли би могъл да пие бира?
Върнах се, платих отново входа за Изложението, изкачих стъпалата на един дъх и тръгнах към вратата на ъгъла, на която имаше табела „Офис“. Около мен имаше много хора. Някой ме хвана за ръкава, докато поставях ръката си на бравата. Познах го. Беше сивокосият старик, когото вчера бях видял да наблюдава Ан така, сякаш казваше молитвата си. Носеше стара шапка. Изглеждаше разтревожен и пръстите му върху ръката ми трепереха.
— Моля ви — каза той, — ще предадете ли това на мис Ан Трейси, ако влизате вътре?
— Тя вътре ли е?
— Да. Видях я да влиза.
Взех сгънатото парче хартия и казах, че ще й го предам. Отворих вратата, влязох и се озовах в антре, където зад едно бюро стоеше жена с уморен вид. Усмихнах й се подкупващо, разгънах листа и започнах да чета:
„Скъпа дъще,
Надявам се, че не си в опасност. Аз съм отвън.
Ако има нещо, моля те, кажи ми.
Беше написано с химикал на скъпа бяла хартия. Сгънах го отново, докато си мислех, че трябва да купя нова шапка на бъдещия си тъст.
— Искате ли нещо? — попита ме с тъжен глас жената зад бюрото. Казах й, че имам важно съобщение за мис Ан Трейси, при което тя отвори уста да каже нещо, но се отказа и посочи една от трите врати. Отворих я и първото нещо, което видях, беше Ниро Улф, седящ на стол, почти толкова голям, че да го побере. Зад него имаше табла с четири бутилки бира. В ръката си държеше чаша.
Логиката ми се оказа вярна.
На другия стол, отдясно, с лице срещу него, седеше Ан. Точно срещу бюрото отляво седеше Луис Хюит. Зад друго бюро седеше мъж, който не познавах. Той пишеше нещо. Имаше и още един, който седеше до прозореца заедно с Фред Ъпдъграф.
Улф ме видя, че влизам, но започна да говори на Ан, без да ми обърне внимание:
— …Въпрос на нерви. Това зависи от окислението на кръвта. Най-забележителният случай на самоконтрол, който някога съм виждал, беше в Албания, когато едно магаре, имам предвид обикновено четирикрако магаре, се катурна по скалата…
Заговорих:
— Извинете ме — казах студено, — имам нещо за вас, мис Трейси — подадох й листа.
Тя ме погледна, взе писмото, отвори го и го прочете:
— О-о — каза тя. Огледа се наоколо и попита: — Къде е той?
— Навън.
— Но аз… — тя сбърчи вежди. — Бихте ли му казали… Не, не. Аз ще отида.
Ан стана и се запъти към вратата. Станах, за да й отворя. Видях, че и Хюит има същото намерение, затова ускорих крачка, за да го изпреваря. В този момент един мъж от другата страна се втурна срещу нея и почти я събори. Хванах я за ръка, за да й помогна да запази равновесие. И в този случай изпреварих Хюит.
— Извинете — каза натрапникът. Очите му огледаха цялата стая и се спряха отново на Ан. — Вие ли сте Ан Трейси?
— Тя е мис Ан Трейси — каза Хюит. — И това едва ли е начина…
Ан отново се запъти към вратата. Мъжът й препречи пътя с ръка.