Защото Брайън ме следваше по петите. Не откъсваше поглед от мен. Хилеше се така, сякаш жена му не е на долния етаж, сякаш изобщо не беше женен. Най-лошото от всичко бе, че дори не си даваше сметка какво върши; не можеше да контролира реакциите си. Това бе единствено в моята власт.
Така не беше редно. Чувствах се неудобно. И ако кожата ми не беше толкова суха, щеше да е направо унизително.
Но аз пресъхвах и с всяка изминала минута ставаше все по-зле. Прокарах длан по ръката си и върху пода се посипа облак прозрачни люспички. Ето защо продължих напред. Чак до стаята за гости в срещуположния край на коридора.
— Леле! — За частица от секундата вниманието му беше привлечено от нещо различно от мен. — На това му се казва гледка.
Застанах до него край прозореца, който гледаше към езерото. Голямата стая беше съвсем празна, с изключение на стария диван и едно писалище, но въпреки това ние стояхме толкова близо един до друг, че ръкавите ни се опираха.
— Трябва да я видите по залез.
Той се извърна към мен.
— Наистина ми се ще да я видя.
Усетих топла вълна енергия да се надига от дъното на корема ми. Окуражена си представих как Джъстин засилваше при вида на Кейлъб и се опитах да наподобя нейното изражение.
— И така, откъде сте вие?
— Провидънс, остров Роуд.
Този път усмивката ми беше напълно искрена.
— Чувала съм за него.
Той поклати глава и лекичко се засмя.
— Няма как да не си чувала. — Вдигна поглед, омекнал отново. — Аз съм асистент преподавател по икономика в „Браун“. И йога инструктор на Марли.
— А Марли е вашата…?
Той рязко си пое въздух, когато пристъпих към него. Топлата вълна се разля от корема по краката ми, стигна и до ръцете. Само за няколко секунди от полузаспало състояние се усетих в кондиция да преплувам няколко пъти езерото Кантака. Отстъпих назад, за да проверя как са ръцете ми, и усетих, че кожата ми е вече много по-гладка и мека.
После погледнах Браян и се почувствах стократно по-зле отпреди.
Той въсеше вежди с колеблива усмивка.
— Марли… тя е… това е… мисля, че може да е…
Той дори не си я спомняше. Собствената си съпруга. С която вероятно беше изкарал един съвършено очарователен ден в оглед на различни къщи, преди да се натъкнат на мен.
— Е, исках просто да ви покажа гледката от тази стая. — Отстъпих крачка назад. После още една и още една. — Радвам се, че ви хареса. Ако имате още въпроси, или пък искате да направите оферта, Ан, нашата брокерка, ще ви помогне.
В коридора се затичах. Прелетях надолу по стълбите, проправих си път през малката тълпа, която оглеждаше къщата, и изхвръкнах на задната веранда. Там се задържах за кратко да възстановя дишането си и запрескачах през едно стъпалата към ливадата. Все още исках да видя Саймън, да поговоря с него за това откъде тръгнахме и докъде бихме могли да стигнем… но след всичко, което направих току-що, не можех да разчитам, че ще говоря логично и разумно. Преди да кажа каквото и да било, трябваше да се успокоя и да подредя мислите си.
Тръгнах към навеса за лодки. Той приличаше по-скоро на вехта барака, но все още имаше врата, която се затваряше. Огледът току-що започваше, затова вероятността някой скоро да се появи толкова далече от къщата беше малка.
— В това няма никакъв смисъл.
— И всичко прилича на кипене, така ли?
Забавих крачка и се заслушах в приглушените непознати гласове. Сякаш идваха иззад навеса.
— Така чух. Цялото езеро бълбукало и кипяло като някаква пощуряла пералня.
Кръвта бавно се оттегли от лицето ми. Наложих си да не спирам да вървя.
— Но защо? И как така?
— Представа нямам защо. Нали това е причината да сме тук.
Цялата енергия, придобита от общуването ми с Брайън, се сви до една точка в корема ми и скоро съвсем изчезна. Когато завих покрай навеса и заварих отзад групичка хора, събрани около старата червена лодка, която навремето принадлежеше на двете ни с Джъстин, вече бях толкова замаяна, че едва схванах какво казва един от тях.