При Шарлът всичко беше просто. Тя не искаше никъде да се застоява за дълго или да се привързва към определено място. Защото не можеш да се чувстваш уютно в днешния ден, ако има опасност утре всичко да се промени.
Затова и аз не взех много багаж. Не знаех какво ще ми донесе моето утре. Засега това беше колежът. Саймън. Моите приятели и семейството. Един относително нормален живот.
Но после? След месец? След година? След две години? Когато вече нито солената вода, нито случайните флиртове ще могат да ми осигурят силата, необходима да водя относително нормален живот. Когато дойде време да извърша онова, което не бях сигурна дали ще мога да повторя пак.
Нищичко не знаех.
И въпреки това продължавах да се надявам. Много по-силно откогато и да е досега. Ето защо донесох няколко неща, които да превърнат донякъде стаята в общежитието в мой дом.
Чантата ми лежеше на леглото. Бръкнах да извадя плика, който сложих вътре предишната вечер, отидох при по-близкото бюро и се загледах в стената над него. Гледах кафявата коркова дъска за бележки.
Направих така, както Саймън ме посъветва. Не бързах, действах внимателно и подреждах замислено. Когато приключих, отстъпих назад да огледам резултата.
Тъмнозеленият стикер с герба на „Дартмут“, който получих заедно с уведомителното писмо, че съм приета, стоеше в центъра на горната половина на таблото. Отдолу имаше няколко снимки — как нашите се излежават върху шезлонгите на плажа; Пейдж и Бети, които танцуват, докато Оливър готви на заден план; Кейлъб се хили и заплашва на шега да нападне обектива с греблото за миди; Саймън чете, катери се по някакъв склон, гледа фотографиращата така, сякаш никога повече няма да откъсне поглед от нея.
Тези снимки образуваха широк кръг около една друга. Тя беше пет на седем сантиметра и ми беше любимата. Там двете с Джъстин ловим риба в нашата червена лодка. Главата й е обърната към мен, а моята е вирната към небето. Раменете ми са вдигнати почти до ушите, защото се смея до сълзи на нещо, което ми е казала.
— Страшно е — прошепнах, нежно докосвайки с пръсти усмихнатото й лице. — Но е и вълнуващо. Щеше да ти хареса.
Останах така още минута. Докато един познат глас не ме извика по име някъде отвън. Отидох до отворения прозорец и надникнах към оживения тротоар отдолу.
— Капела куадро! — извика Пейдж, вдигайки нагоре две чаши айскафе, по една за всяка от нас, предполагах. — Представа нямам какво означава, но едно от тия колежанчета многознайковци каза, че не е за изпускане. Идваш ли?
Ухилих се. Нашите стояха точно зад нея и изучаваха картата на кампуса. Саймън беше застанал до тях, пъхнал ръце в джобовете на джинсите, усмихваше ми се. Около тях моите нови съученици приказваха помежду си и със семействата си и се смееха.
— Идвам веднага! — провикнах се към тях.
После грабнах чантата, огледах за последно новата си стая и тръгнах да видя какво още ми е приготвил днешният ден.
Благодарности
Сърдечни благодарности на Ребека Шърман, Реджина Грифин и всички от Writers House и „Егмонт САЩ“, които помогнаха на „Сирена“ да стигне до читателите. Голяма прегръдка на мама, Майкъл, Шон, Кристин, Меган, Боби, на всички останали приятели и семейството ми поради тяхната постоянна подкрепа и безкраен ентусиазъм.