— Ванеса — казах най-накрая.
Тя протегна ръка.
— Натали. Благодаря още веднъж за гостоприемството.
— Добре сте дошли. — Разтърсих ръката й, беше топла, енергична.
После тя се съсредоточи върху телевизора, кацнал на една лавица високо под тавана. Аз пък поех към кухнята, за да открия някого, който да я обслужи. Тя имаше право. Ресторантът не изпитваше недостиг от персонал, защото и клиенти нямаше, но обслужването напоследък ставаше на случаен принцип, защото не се спазваше обичайният график.
— Мен ли търсиш? — Луис стоеше на задното стълбище и подпираше с гръб вратата отворена, докато пуши. — Моля те, кажи, че ти трябвам да свърша някоя работа.
— Точно така — отвърнах. — Но само за един клиент.
— И това ми стига. — Той хвърли цигарата на каменните стъпала и я загаси с тока на обувката си. — Ти направо ми спасяваш живота, скъпа приятелко.
Тъкмо се канех да попитам къде са сервитьорките, когато по стълбището към терасата за почивка на персонала се разнесоха забързани стъпки. Карла, младата сервитьорка, профуча край мен като размазано петно в черно и бяло и влетя през летящата врата в кухнята.
— Май ще е най-добре да я държа под око — казах. — Пейдж е заета с Бети и Оливър.
Луис вече включваше печката и, изглежда, не ме чу. Единствените други дежурни от персонала — момчето помощник в кухнята и специалистът по сосовете, прелистваха списания в другия край на помещението. Никой не ми обръщаше внимание, но въпреки това се чувствах някак неловко да стоя от вътрешната страна на летящата врата и да надничам през квадратното прозорче.
Разговорът продължи не повече от няколко секунди. Карла поздрави Натали. Натали попита за няколко блюда от менюто и Карла запелтечи в отговор, после зачака поръчката. Накрая тръгна към кухнята, но след това сякаш размисли и мина зад бара, наля две чаши — едната с вода, другата със студен чай — и ги занесе на Натали.
Продължих да наблюдавам дори след като единственият ни клиент остана сам. Не знам какво точно очаквах да видя — Натали да се озърне, за да види дали някой не гледа „тя“?!
Тя не го направи, разбира се. Просто седеше на бара, отпиваше от водата и сменяше каналите.
Явно ме хващаше параноята. Сигурна бях в това, макар да не знаех причината. Дали защото с нейната извънредно къса руса коса, кафяви очи и дълги загорели крака тя беше точно типът момиче, по което момчетата се лепят като на магнит. Или като мъжете — на сирени. А може би беше заради пулсиращата болка в главата — тя се появи за кратко и съвсем слабо, когато Натали влезе през вратата. Честите и мъчителни главоболия, които ми причиняваше Зара, винаги траеха по-дълго. Но Бети каза, че причината за това е била съвсем скорошното преобразяване на Зара и че тя все още не е умеела да контролира сигналите, които тялото й изпращало към останалите сирени. Сигурно въздействието им не е толкова интензивно, когато идват от по-опитни сирени.
А може би просто така щеше да бъде от тук нататък. Заради всичко преживяно щях да гледам с подозрение всяко непознато красиво момиче, което срещна, независимо колко мило е то и колко усилено се опитвам сама себе си да убедя в противното.
Час по-скоро трябваше да го преодолея. Годината в колежа и без това нямаше да е от лесните. Едва ли щях да оцелея там без подкрепата поне на една нова приятелка.
— Горе главата, управителко-спасителко.
Обърнах се точно когато Луис ми подаваше два хартиени плика.
— Храна за из път на двамата Кармайкъл. — Той кимна по посока на прозореца над мивките. — Така ми беше доскучало, че приготвих пакетите още преди час и пържените картофки сигурно са изстинали. Но на един гладен мъж всичко му се услажда, нали така?
— И аз така съм чувала. — Притиснах пакетите до гърдите си и ги задържах там. Усещах ударите на сърцето си дори през сандвичите. — Ей сега се връщам.
Хвърлих бегла усмивка към Натали, когато влязох в салона и минах покрай бара. Тя почти не откъсна очи от екрана на телевизора. След това буквално префучах през оставащото разстояние до фоайето… където ме чакаше Кейлъб.
— Здрасти — каза.
— Здрасти. — Опитах се да скрия разочарованието си, докато му подавах пакетите. — Заповядай. Както обикновено, за сметка на заведението.
— Всичко…
— Е наред — завърших вместо него, досещайки се, че май не съм успяла с прикритието. — Наистина, всичко е наред.
И всъщност така беше. Просто се надявах, даже повече, отколкото си давах сметка, че след като се е погрижил за мен при къщата край езерото онзи ден, сега Саймън може да дойде и за пакетите с обяда. Но Кейлъб нямаше нужда да знае това.