— Радвам се да го чуя. — Той кимна кратко и пое пакетите. — Благодаря. До утре.
— Дадено. Лека вечер.
И той си замина. Върнах се при стойката на салонния управител, отворих вестника и се втренчих в думите, без да ги чета. Покрай стържещия шум от трионите и ангажираното ми с други мисли внимание не усетих, че някой е приближил, докато не застана пред мен и не заговори.
— Луис да не би погрешка да е пъхнал картофките във фризера, вместо във фурната?
— Съжалявам, аз…
Замрях. Всичко замря. Гласът ми. Трионите. Времето.
Сърцето ми.
— Саймън. — Не усетих устните ми да се движат, но някак успях да произнеса името му. — Не бях… Мислех си… Ти ли…?
Ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Не беше точно усмивка, но не беше и мръщене.
— Имаш брада.
Това беше първото безопасно нещо, което ми дойде на ума. Започнах да се треса в мига, когато го казах… но когато той се разсмя, спрях.
— Така е. — Прокара длан по светлокестенявата четина, която очертаваше челюстта му. — Май така излиза. Изглежда рибарите са ми повлияли.
— Не са ли добри бръснари?
— Правят удивителни неща с ножа и пъстървата, но не са толкова добри с бръснача и собствената си кожа.
Усмихнах се безпомощно и взех да си блъскам главата какво още да кажа. Всичко друго, освен липсваш ми. Обичам те. Бих дала всичко, каквото и да е, само дай още един шанс да оправя нещата между нас.
За добро или лошо, той пръв заговори.
— Кейлъб се притеснява за теб.
Погледите ни се срещнаха. Той сведе очи.
— Наистина ли? — попитах.
— Каза, че изглеждаш… на ръба. Напрегната. И малко уморена.
И Кейлъб е схванал всичко това едва от няколко разменени реплики? Благодарение на работата си, го бях виждала няколко пъти, но разговорите ни не продължаваха повече от трийсетина секунди, нито стигаха по-далече от обичайните любезности. Ами какво да кажем за внезапно обзелата ме дрямка край езерото? Разбирам тя да е разтревожила Саймън — нали той ме откри. Но не и Кейлъб, който не ме беше видял.
— На него му е ясно, че сигурно ти е трудно да си отново тук — продължи Саймън с поглед все така забит във върха на маратонките. — Особено точно сега, когато родителите ти продават къщата край езерото. Това би разтревожило всеки.
Наблюдавах го, кръстосал ръце на корема си и пристъпващ от крак на крак.
— Той обаче се чуди… — Саймън вдигна глава. Погледът му срещна моя и се задържа. — Дали няма и нещо друго?
Да. Ти ми липсваш. Обичам те. Всичко бих дала…
— Аз съм повелителят на арената. Повелителката. Каквато щете. — Пейдж въведе Бети и Оливър във фоайето. — Ванеса ще ви каже.
Отместих поглед от тях към Саймън, когото те не бяха забелязали и който вече не ме гледаше, после отново към тях.
— Какво да ви кажа? — попитах.
— Въпреки че по-голямата част от ресторанта прилича на цирк, аз имам грижата. Всичко е под контрол.
— Но ние се бяхме споразумели да се пребоядиса само фасадата — каза Бети. — Не и отвътре. Дума не е ставало за нов портал, осветителни тела или врати.
— Които са напълно излишни — допълни Оливър. — И старите вършат чудесна работа.
Пейдж се обърна към мен. Излязох иззад стойката на салонния управител.
— С радост бих си побъбрила с вас, но ми трябва минутка да…
Приема поръчката на Саймън за обяд. Точно това се канех да кажа.
Ако Саймън не беше си тръгнал.
Глава 6
— Преподобният Боб Вила — каза Пейдж.
— Кой? — попитах.
— Боб Вила. Прочутият експерт по домашни ремонти. Гледах клипове от неговото шоу по Youtube, за да съм сигурна, че моите майстори са в час.
Двете бяхме в нейната кола и наближавахме нашата къща. Проследих погледа й през предното стъкло, насочен към един мъж пред желязната порта, който в едната си ръка държеше чук, а в другата — гаечен ключ.
— Да ти прилича на баща ми?
— Малко. Но не това ме занимава сега. — Тя намали и спря, докато татко приклякваше до лъскава червена кутия с инструменти. — Изглежда, татко Сандс също има нужда от съвета на майстор професионалист.