А това беше плашещо, както продължаваше да ми напомня моето тяло. Но едно друго нещо щеше да е още по-ужасяващо.
Никога вече да не се върна в Уинтър Харбър.
Прокарах няколкото шепи чипс с две бутилки солена вода. В продължение на петнайсетина минути слушах с половин ухо и кимах с глава, докато родителите ми обсъждаха облицовката на къщата. Когато подминахме отбивката за Кенебънкпорт, изчаках още пет минути, за да е по-сигурно, после се отпуснах на седалката и проверих мобилния си телефон за стотен път, откакто се бях събудила.
„В.! Толкова се радвам да те видя. Кой да знае, че 20 часа могат да изглеждат като 20 години?? Цял ден съм в ресторанта. Отбий се, когато можеш, хо, П.“
Пейдж. Моята най-добра приятелка, отскоро и съквартирантка, както и главна причина летуването на друго място да бъде просто немислимо. Усмихвах се, докато пишех отговора.
„И аз нямам търпение да те видя. Остават само няколко часа. Ще пиша пак, щом наближим. Не се преработвай! Сл. В.“
Изпратих съобщението и прегледах останалите есемеси. Продължавах да се надявам, че съм пропуснала някой. Например системата се е бъгнала и не съм уведомена за всички получени текстови съобщения.
Нямаше пропуснат есемес. Бърза проверка на гласовата поща установи, че и тя работи без засечка.
Оставих телефона и свита на задната седалка, се заех със списъка на учебните курсове в „Дартмут“, който бях разпечатала от сайта на колежа преди тръгването. Вече имах доста ясна представа какво искам да уча наесен, но родителите ми още не го знаеха. Най-сигурният начин да не им позволя да ровят в миналото, бе като изглеждам задълбочена в мисли за своето бъдеще. Списъкът с курсовете се оказа толкова благонадеждна защита, че до края на пътуването никой не ме попита нито как съм, нито дали имам нужда от нещо.
Всъщност, докато пътувахме по магистралата, на тях не им се и налагаше да го правят. Поне не гласно. Мама поглеждаше в огледалото за обратно виждане много по-често, отколкото при движение по второкласен път, а татко първо подаде на мен пакета претцели с двойна доза сол, преди да го закрепи между двете предни седалки.
— Добре съм — казах, докато пулсът отекваше в ушите ми. — Честна дума.
Това, изглежда, ги успокои, поне докато не наближихме оформения като платноходка надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В УИНТЪР ХАРБЪР“. Тогава мама рязко изви волана наляво и ние направихме неочаквано отклонение, подминавайки главната улица и всички местни магазинчета и заведения по нея. Отначало щях да се възпротивя, но после размислих. Дали наистина имах желание да попадна в оживения трафик и да мина на педя от сладкарницата на Еди? Това по традиция беше нашата първа спирка, където официално започваше поредната прекрасна семейна ваканция.
Едва ли. Затова оставих родителите ми да я подминат.
Извадих още една бутилка вода от раницата и насочих цялото си внимание в нейното пресушаване. Няколко минути по-късно заобиколният път ни изведе на същото кръстовище, до което бихме стигнали и по главната улица. Завоят надясно щеше да ни отведе към планините по дългия криволичещ път, който познавах толкова добре, че можех да го измина и нощем, без запалени фарове. Ослушах се за цъкането на мигача, очаквайки плавния завой на запад. Нищо подобно не се случи. Вместо това продължихме направо.
Постепенно правият равен път стана стръмен. Къщите се разредиха, а дърветата взеха да изникват все по-нагъсто едно до друго. Никога досега не бях идвала в тази част на Уинтър Харбър. Още преди да реша дали това е добре, или не, пътят свърши. Колата спря. Всички се вторачихме напред.
— Това някаква шега ли е? — попитах, надничайки между предните седалки.
— Не бих казала — отвърна мама след известна пауза. Тя връчи на татко разпечатката с маршрута, свали прозореца си и натисна бутона върху сребристата кутия до вратата. Високата порта, на която вместо обикновени решетки имаше метални русалки с богато украсени опашки, се отбори.
— Да видим! — каза татко, после се зае да свива и развива на фуния листовете с указанията за маршрута.
Прииска ми се да грабна купчината листове и да скрия лицето си зад тях, препречвайки гледката към онова, което нямах желание да виждам. Но нямах сили да го направя. Погледът ми беше прикован към безликите глави, падащите на вълни коси, преплетените перки. Повтарях си, че тези русалки са просто декоративно изкуство и нищо повече, но въпреки това продължавах да се взирам, за да открия нещо познато в тях. Когато портата се затвори след нас и ние продължихме по алеята за автомобили, аз дори се извърнах на седалката, за да гледам как постепенно се смаляват. Или, ако трябва да съм съвсем точна, за да се уверя, че наистина се смаляват.