Имаше право. Татко надничаше в кутията с инструменти така, сякаш беше аквариум с екзотични рибки.
— Какво се опитва да направи? — попита Пейдж.
— Представа нямам. — Откопчах предпазния колан. — Искаш ли да влезеш? А защо не останеш и за вечеря?
— Ще ми се, но съм разбита. — Тя отпусна глава на седалката и ми се усмихна; уморена усмивка. — Освен това имам нужда от всяка капчица останала енергия, за да убедя баба Би, че промяната наистина може би е — и ще бъде — за добро. Става ли да го отложим за някой друг път?
— Когато кажеш. — Слязох и й помахах, докато обръщаше по алеята.
— Ванеса! — извика татко. — Слава богу, сега има поне някой, с когото да се посъветвам.
Застанах до него край кутията с инструменти. Той извади дълга черна пръчка с малка сребърна топка в единия край.
— За какво, според теб, служи това?
— Може би за дирижиране на симфонии?
Той се изкиска.
— Наистина прилича на диригентска палка. Както и на магически жезъл, който в момента ми е особено нужен.
Приклекнах край него.
— По-скоро класическата музика е твоята стихия. Пък и за какво ти е нужна магия?
Той с въздишка се отпусна назад и седна на паважа. После насочи черната пръчка към портата.
— Заради русалките ли? Да не искаш да ги съживиш? — Седнах до него. — Не искам да те разочаровам, Голям бащичко, но тая работа вече я свърши някой преди теб.
Погледна ме само с крайчеца на окото си, без да извръща глава. Свих рамене.
— Точно обратното — каза той. — Искам да ги смъкна.
Тъкмо щях да попитам защо, но се спрях. Защо пък да не иска да премахне това неволно свидетелство за преживяното. Доколкото ми е известно, русалките и сирените нямат нищо общо помежду си; основната разлика е, че сирените са без опашки и имат склонност да убиват… Но в популярната култура образите им бяха достатъчно близки, за да ги бъркат.
— Майка ти се разтреперва всеки път, щом приближим портата — напълно инстинктивно, даже се съмнявам, че си дава сметка за това. Аз обаче го виждам.
— Тя ли те помоли да ги свалиш?
— Разбира се, че не. Ако помисли и за себе си поне за миг, би наела някой професионалист за тая работа. На всички ни е ясно, че не съм майстор „направи си сам“. — Той поклати глава. — Само че тя не е обръщала внимание на себе си от дълго време насам. Ето защо аз трябва да се заема с работата.
Отношението му към мама бе страшно мило, но ме натъжи. Татко обичаше мама. Женени бяха от двайсет години и той с всеки изминал ден я обичаше все по-силно. Тя също го обичаше, затова бе простила неговия грях и ме беше приела в тяхното тричленно семейство, когато дошло времето. Седемнайсет години се грижеше за мен, сякаш съм й родна дъщеря, макар че непрекъснато й напомнях за татковото прегрешение. Въпреки това беше продължила да живее с мисълта за стореното от него. Постепенно го беше приела.
Миналата година обаче беше подложена на изпитание, на каквото не бива да бъде подлагана нито една съпруга и майка. Загуби Джъстин, нейната биологична дъщеря. И едва не загуби мен. И всичко това заради група жени, за които поне до миналото лято бяхме чели само в книгите. Група, към която вече против волята си принадлежах и аз.
Това, че родителите ми останаха заедно дори след новото и доскоро невъобразимо изпитание, бе сериозна проверка на чувствата им един към друг. Но това не значеше, че им беше лесно. Дори след като разбра, че аферата му с Шарлът Блу не е изцяло по негова вина, татко продължи да изпитва вина. И така щеше да бъде винаги. Знаех, че той ще се опитва да изкупи тази вина пред мама всеки божи ден, чак до края на живота си.
— Какво й каза? — попитах след няколкоминутно мълчание.
— Кога?
Помълчах известно време.
— Когато й се извини.
Той замълча, докато го обмисляше. Нарочно се изразих доста мъгляво, защото си давах сметка, че той й се е извинявал неведнъж и два пъти, но инстинктивно ще си припомни онзи път, когато му е било най-тежко. Нямаше значение кога точно е било това; нямах за цел да разбера кога се е чувствал най-зле. Исках само да знам какво й е казал, което им е позволило да продължат заедно напред.
— Предполагам… казал съм същото, каквото и ти — че съжалявам и не съм искал да я нараня. Казах, че ако можех да върна времето назад, всичко щеше да е другояче сега. Казах, че напълно бих я разбрал, ако не иска да ме види никога повече.