— И това помогна ли? — В гласа ми се таеше надежда.
— Не.
— О!
— Тя би си тръгнала, ако не бях казал още нещо. — Той ме погледна. — Трябва да знаеш, че преди да спомена за теб, аз й разказах всичко, което се случи. Тя не би ме зарязала, ако знаеше, че ти вече си се появила в живота ми. Ето защо трябваше да й дам шанс. Дължах й поне това.
Сега вече знаех кога му е било най-трудно да се извини и в това имаше някакъв смисъл. В края на краищата, той едва сега научи истинската причина защо не е успял да устои на изкушението преди близо двайсет години.
Кимнах.
— Разбирам.
Той обърна поглед към портата. Когато заговори пак, гласът му бе твърд, но нежен.
— Казах й, че ще умра без нея. И това не бяха просто думи. Вярвах го тогава, вярвам го и сега. — Ръката му леко докосна моята. — Това не е повод за гордост в живота на твоя старец. Не ти препоръчвам да вземаш пример от мен.
— Затова пък е истина. Ето защо е имало ефект.
— Истина беше, но не заради това Жаклин остана с мен. Тя е достатъчно силна и горда, че да допусне нещо като заслужения край на нейния неверен съпруг да промени решението й.
— Тогава кое го промени?
— Едно друго нещо, което тя знаеше, че е истина.
Зачаках. За частица от секундата очите му овлажняха. Той ги избърса с опакото на ръката си.
— По някаква странна, необяснима причина тя… също не можеше да живее без мен.
Сега и моите очи се напълниха със сълзи. Мислех си за моите родители и всичко онова, през което бяха преминали; но в същото време мислех и за Саймън.
Ако му кажех, че бих умряла без него, дали и той щеше да отвърне със същото?
Облегнах се назад и отпуснах глава върху рамото на татко. Ръката, която преметна през раменете ми, трепереше. Седяхме така насред алеята за автомобили, без да говорим, докато неговото дишане се успокои и огънят в гърдите ми премина.
— Знаеш ли какво ни трябва? — казах.
— Чаша червено вино ли?
Скочих на крака.
— Горелка.
Той също се протегна и надникна в кутията с инструменти.
— Дали не можем да си набавим една с вълшебния жезъл?
— По-лесно ще е да я вземем от железарията. Ей сега ще отскоча.
— Е — той се изправи на крака, — става късно. Майка ти вече приготвя вечерята. Тая работа може да почака и до утре.
— И да я оставим да се разтреперва при вида на тия нелепи русалки още не-знам-колко пъти?! Тая няма да стане. — Кимнах към кутията с инструменти. — Искаш ли да ти помогна с това, преди да тръгна?
— Не, благодаря. Засега само ще събера инструментите и ще я оставя тук. Ще подпира портата отворена, докато се върнеш.
Прегърнах го набързо, после затичах по автомобилната алея. Отбих се за малко в къщата да кажа здрасти на мама, после грабнах ключовете и бутилка вода с обяснението, че отивам до градчето да взема сладолед за десерт. Тя, така или иначе, скоро ще разбере истинската причина, но ако й бях казала, щеше да спори с мен и да ме уверява, че това не е необходимо.
Когато подкарах към главната улица, слънцето вече залязваше, обагряйки старите къщи и новите жилищни кооперации с топло оранжево сияние. Гледката сега беше пълна противоположност на тази от миналото лято, когато, независимо от цвета на мазилката, всички къщи изглеждаха сиви — сутрин, по обяд и нощем. Тогава градчето едва успяваше да се справи с наводнението от поредната буря, когато го връхлиташе нов порой и гръмотевици и то отново подгизваше и ставаше мрачно.
Сегашната привечер обаче бе образец за едно от ония неща, заради които хората идваха в Уинтър Харбър. Дори след като слънцето изчезнеше зад хоризонта, въздухът оставаше мек и не захладняваше. Чудесно време за дълга и спокойна вечеря под акомпанимента на някоя местна група или просто за скитане из градчето с приятелите и семейството.
Като знаех колко празно беше в ресторанта на Бети през целия ден, не трябваше да се учудвам да видя по главната само десетина коли, когато малко по-късно свърнах по нея, но все пак се изненадах. Намерих място за паркиране точно пред железарията и се втурнах вътре.
— Това е доста голяма играчка за едно малко момиче.
Стоях на пътеката в задната част на магазина, опитвайки се да избера между двата модела горелки, които ми се виждаха съвсем еднакви. Когато мъжът приближи, оставих едната на рафта и му обърнах гръб.
— Какво толкова казах? — провикна се той след мен. Имаше висок ръст, носеше зацапани карго панталони, износено милитъри яке, ботуши и плетена шапка. Не се задържах достатъчно дълго, за да разгледам лицето му, но май на години беше някъде по средата на двайсетте. Ако се съди по вида му, явно работеше на някое от рибарските корабчета, акостирали в пристанището.