„Леле, ама че тъпи изрази. Аз: идиот! Ти: прощаваш?“
„Казвала ли съм ти скоро, че ти си моят най-любим човек? Завинаги.“
Изчетох съобщенията от Пейдж, отметнах одеялата и станах — или поне опитах. Раменете ми се отлепиха от леглото, но торсът не помръдна. Цялото ми тяло ме дърпаше надолу, а дробовете ми сякаш бяха заменени с късове застинала лава. Разперих ръце и забих лакти в матрака за опора, но тялото ми се надигна само на един-два сантиметра, преди да се стовари обратно долу. От усилието ми се зави свят. Затворих очи и посегнах към бутилката с вода на нощното шкафче.
Винаги се събуждах по-отпаднала, отколкото съм била на лягане, и толкова жадна, че бих могла да погълна четири литра солена вода за по-малко от минута. Този път обаче беше различно. Сякаш ме беше повалил грип или някаква друга болест. Не бях боледувала, откакто тялото ми се трансформира миналото лято и сега се запитах как ли се е отразило това на имунитета ми.
Сигналната светлина на телефона ми за получени съобщения светна червено. Продължих да пия и отворих папката със съобщения.
„Избухванията на Луис достигнаха рекордни децибели. Идваш ли скоро??? хохо“
Написах отговора само с една ръка.
„На път съм. — В.“
Допих бутилката с вода и изчаках няколко секунди течността да достигне крайниците ми. Тежестта в гръдния кош не беше изчезнала, когато отново се опитах да стана, но иначе тялото ми беше събрало достатъчно сила, за да се надигна. Взех още две бутилки вода от малкия хладилник, който мама специално инсталира в банята ми и винаги го поддържаше добре зареден и изгълтах и двете, преди да намъкна банския и да се реша да си подам носа навън.
Утрото преваляше, но слънцето още не успяваше да прогони нощния хлад от въздуха. Разтърках голите си ръце, притичах през вътрешния двор и се заспусках по каменните стъпала. Насред пътя към плажа в гърдите ми пак натежа и краката ми взеха да се плетат. Поколебах се дали да не се върна вътре, но после се отказах. Сега ми беше лошо, но щях да се почувствам още по-зле, ако пропуснех сутрешното плуване.
Силата ми взе да се възвръща в мига, в който се хвърлих в океана. Преплувах прибоя и се потопих дълбоко, наслаждавайки се на внезапната безтегловност на тялото си. Дишах дълбоко и се оставих на течението, позволявайки на вълните да ме носят към хоризонта, а после да ме връщат обратно към брега. След това реших да изпробвам крайниците си и когато с един-единствен замах се оттласнах на няколко метра напред, смених посоката и се отправих към брега.
— Добре ли си?
При вида на момчето, облечено само с карго бермуди, спрях на прибоя. Тялото ми не помръдваше, дори когато вълните се разбиваха в него.
— Какво правиш тук? — попитах.
Колин ме погледна и посочи каяците зад гърба си.
— Дойдох да ги прибера, защото къщата вече не е за продан. Майка ми попита твоята и тя каза, че мога да мина по всяко време… — Той примигна и поклати глава. — Ти добре ли си?
Изкушавах се да се потопя обратно под водата и да остана там, докато той не се откаже и си замине. Имаше риск обаче да се върне с подкрепление от Бърза помощ, затова обгърнах тялото си с ръце и с бързи крачки тръгнах по плажа. Докато минавах покрай него, забелязах тениската, якето и маратонките, струпани на пясъка в краката му, фактът, че е бил готов да ме спасява, ме накара да му отговоря.
— Добре съм — казах.
— Остана под водата наистина много дълго време — провикна се той след мен. — Повечето хора не биха могли… искам да кажа как успя… без кислородна бутилка, или…
Спрях отново, този път край скалите, които водеха към вътрешния двор на спалнята ми. Не защото особено държах да си приказвам с него, а защото на излизане от водата силите ми взеха да гаснат. Доскоро едно такова плуване ме поддържаше в кондиция чак до вечерта. Трябваше ли да съм изненадана? Ами стресът, че един непознат ме е видял да правя нещо, непосилно за останалите хора? Ами ужасяващата мисъл, че може да разкаже и на другите?
Каквато и да беше причината, тялото ми ме предаваше. Опрях колене на скалата. Притиснах и дланите си към камъка.
— Всичко е наред — казах, стараейки се гласът ми да звучи нормално. — Добре съм, трябва само да…
Ръката му докосна гърба ми — едва доловимо, сякаш се боеше да не ми причини болка, — но този допир сякаш изстреля енергиен заряд, който избухна в гърдите ми. Ахнах при толкова разтърсващо усещане, което го накара да се дръпне назад.