Чувствах се добре още като пристигнах, но храната и общуването с най-добрата ми приятелка ме накараха да се почувствам още по-добре. Сега Колин можеше да връхлети в кухнята и на всеослушание да обяви, че ме обичано сърцето ми дори нямаше да трепне.
Както се оказа, не Колин влетя в кухнята, а Натали.
— Дойдоха за поръчка за вкъщи — каза тя. — Един сладур с очила чака отвън.
Глътнах кафето си на екс. Луис тикна два кафяви хартиени плика в ръцете на Натали. Тя изчезна отново през летящата врата.
— Сладур — повтори Пейдж след кратка пауза. — С очила.
Кимнах, отпих от водата.
— Не искаш ли да му кажеш здрасти?
Исках. Толкова силно, че трябваше да използвам цялата току-що погълната енергия, за да се удържа да не скоча от табуретката и да изхвръкна от кухнята. Но не можех да забравя онова, което татко каза за мама и не бях сигурна дали е редно да го правя.
— Топката е в неговото поле — обясних. — Няма как да прескоча мрежата.
— Но той знае, че си тук. Ако не искаше да те вижда, нямаше да влезе. — Пейдж вдигна рамене. — Не съм спортист, но това ми звучи като сервис.
Оставих чашата и й подадох чинията.
— Ей сега се връщам.
После се втурнах в салона. Докато минавах покрай огледалната стена зад бара, имах неблагоразумието да проверя как изглеждам. Шофирането със спуснат гюрук беше изсушило дългата до раменете ми коса и я беше превърнало в гнездо от заплетени възли и сплъстени краища. Толкова бързах да дойда тук, че не успях да си сложа спирала и гланц за устни — двете основни неща, без които едно момиче не трябва да се показва пред хората, както винаги казваше Джъстин. Четката за коса и гримовете останаха вкъщи, затова единственото, което ми оставаше, бе да нащипя бузите си и да прокарам пръсти през косата, преди да продължа към фоайето.
Нямаше смисъл да си правя труда. Докато аз зърна отдалече главния вход, Кейлъб — не Саймън — вече излизаше през него. От прозореца видях как сваля слънчевите — не диоптровите — очила от главата си и ги слага на носа, вървейки към субаруто.
— Познавам този поглед.
Обърнах се към Натали. За мое огромно разочарование, бях забравила присъствието й.
— Всъщност той е твоя привилегия.
Опитах се да се усмихна.
— Не знам за какво говориш.
Тя се опря на стойката на салонния управител и издърпа тънката верижка около врата си. От деколтето й се показа сребърна окръжност с един-единствен диамант на нея.
— Гаджето ми направи предложение преди два месеца — каза тя.
— Леле! — Не знаех дали съм изненадана — тя беше на моите години — или по-скоро ревнувам. — Поздравления.
Тя наниза пръстена на върха на пръста си и започна да си играе с него.
— Заедно сме от три години, но въпреки това мисля, че не трябва да бързаме. Той обаче беше на противното мнение, а аз го обичам прекалено силно, за да се карам с него. Според него и двамата открай време знаем, че ще сме заедно цял живот, затова нищо няма да се промени, когато го обявим официално.
Кимнах, чудейки се защо ми разказва всичко това, но бях твърде любопитна, за да задам гласно този въпрос и да я разколебая да продължи.
— Звучи мило.
Тя вдигна поглед от пръстена.
— Нали? И всичко наистина щеше да звучи така… ако не ми се беше обадил преди три седмици.
— Защо? — попитах. Не успях да се удържа.
— За да ми изтъкне всички причини, заради които трябва да отложим сватбата — прекалено сме били млади, нямало защо да бързаме, засега просто да се срещаме било достатъчно — плюс още една.
Чаках. Тя лекичко издърпа пръстена от пръста си; той падна на гърдите й.
— Влюбил се в друга.
Представих си червена лодка. Красиво момиче със сребристи очи и къса черна коса. Саймън се накланя напред, затваря очи… целува я.
— А може и да не е влюбен — казах бързо. — Може би просто така му се струва, защото е размислил за сватбата с теб.
Тя ми се усмихна тъжно.
— Благодаря, но повярвай ми — познавам го добре и мога да разбера дали е истина, или не. Ако изобщо имах някакъв шанс, нямаше да се оставя татко да ме придума за този вак-бяг.
— Моля?
— Ваканция-бягство. Сляхме думите, за да спестим време и да избегнем болезнените спомени.
Докато Натали се отдалечаваше, си мислех, че нейната история обяснява идването й в Уинтър Харбър. Тя хвърляше светлина и по въпроса защо е дошла в „Рибената чорба на Бети“. Нали миналото лято аз също приех изневиделица предложената ми работа, само и само да избягам от мислите си. Единственото, което оставаше неясно, бе защо сподели с мен всичко това.