Стръмната алея се биеше през гъста гора. След около километър мама взе да става нервна, нетърпелива — или и двете едновременно — и натисна газта. Джипът изскочи на малък хълм и полетя към ръба на една скала.
Двамата с татко се вкопчихме в дръжките над вратите. Мама ахна и скочи върху спирачката. Колата измина още няколко метра, преди да се закове на място.
— Ограда — изпъшка мама. — Просто ще вдигнем хубава здрава ограда.
После отвори нейната врата и изхвръкна навън. Татко бавно се наклони напред и се накани да се обърне. Предчувствайки нова вълна от загриженост, побързах да отворя моята врата и да изляза, преди тя да ме е заляла.
— Жаклин! Толкова се радвам, че успя, макар да не ти оставихме много време.
По широката каменна пътека отляво се спускаше някаква жена. Носеше бял ленен панталон, бяла туника и кожени сандали. Косата й беше толкова силно опъната назад в конска опашка, че ъгълчетата на сините й очи се бяха дръпнали. Явно гледката на изкованите от желязо плувци, между които минахме, ме беше разтърсила по-силно, отколкото предполагах, защото за миг тя ми се видя като една друга жена, която срещнах миналото лято.
Това обаче не беше възможно.
А дали наистина е така?
— Това трябва да е красивата ти дъщеря. — Жената разтърси ръката на мама и грейна насреща ми. — Бръшляновата лига. Толкова съм слушала за теб. „Дартмут“, нали така?
Опитах се да се усмихна, приближавайки към тях.
— Точно така.
— Ти си въплъщение на родителската мечта.
Сведох поглед.
— Ванеса — бързо рече мама, — това е Ан, нашата брокерка. И да, Ан, това наистина е красивата ми дъщеря.
— Аз пък съм идеалният средностатистически съпруг и баща — обади се татко, присъединявайки се към нас. — А това местенце си го бива.
— Казах ти. Нали ти казах!
Ан подхвана мама за лакътя и я поведе надолу по пътеката, бъбрейки за подробности около спалните, баните и енергоспестяващата конструкция. Татко вървеше плътно по петите им с ръце в джобовете, обърнал поглед към хоризонта отдясно. Следвах го на няколко крачки, стиснала мобилния си телефон в ръка, за да си придам небрежен вид, ако някой от тях случайно се обърне. Не че не ме гонеше любопитството; просто не исках да повлияя на тяхното решение повече от това, което вече бях направила.
— Никой не е живял в къщата досега — каза Ан, когато наближихме сградата. — Собственикът, архитект от Бостън, я проектирал за жена си. Трябвало да бъде подарък за десетата годишнина от сватбата им, но миналата седмица госпожата решила да я отпразнува малко по-рано с един от неговите колеги. Ужасно е как може да стават такива работи, нали?
Мускулите по гърба на татко се стегнаха изпод червената карирана риза. Главата на мама клюмна, докато ровеше из листовете, които носеше.
— Да — отвърна тя. — Но въпреки това се случват и такива неща.
— Това басейн ли е? — попитах.
Ан, внезапно съвзела се от своето разочарование относно модерните връзки, ме удостои с бърза усмивка.
— Има и джакузи. Почакай само да видиш.
Двете с мама забързано влязоха в къщата. Татко се позабави край каменната кашпа с форма на корал.
— Благодаря ти — каза.
Кимнах.
— Доста е различно от онова, с което сме свикнали, нали? — продължи миг по-късно той.
Трябваше ми секунда, докато разбера, че говори за къщата, която приличаше на купчина стъклени кубове, свързани с дървени коридори. Нямаше разнебитена предна веранда. Благодарение на безкрайната редица прозорци, можех да видя задния двор направо от ливадата отпред. Нямаше и кей. Не се виждаше олющена боя, оронени тухли и провиснали улуци.
— Така е — казах. — Но какво пък толкова.
Влязох вътре. Гласовете на мама и Ан кънтяха някъде отдясно, затова поех наляво. Прекосих дневната, трапезарията и две спални, боядисани в различни нюанси на тъмнокафявото и все още миришещи на боя и дървени стърготини. Един особено дълъг коридор ме отведе до редица стъклени врати. Минах през тях и се озовах в трета спалня, където едва не бях повалена от нахлулия влажен солен въздух. Инстинктивно затворих очи и вдишах, наслаждавайки се на топлината, която плъзна надолу по гърлото ми и облекчи измъченото ми тяло.