— Има нова завеса за душа в банята на долния етаж — казах най-накрая.
— Искаш да кажеш, че онази от винил в пастелни цветове с картата на света…?
— Вече я няма. Петнайсет години са внушителен стаж, но нашата брокерка каза, че ще накара потенциалните купувачи да си приберат портфейлите, а пък мама не би я допуснала в новата ни луксозна къща. Затова я изхвърлихме. Новата е на райета, не на континенти.
Той кимна бавно.
— Е, това вече… непременно трябва да го видя.
Сърцето ми подскочи. Споменаването на декорацията в банята не беше точно извиване на ръце… ето защо това си беше чисто негово решение, нали така?
Отстъпих назад и още по-широко отворих вратата. Той направи крачка и спря.
— О, ти очакваш гости.
Погледът му беше прикован в масата, подредена за двама. По-рано бях донесла съдове от новата къща и ги подредих, докато умувах над съвършеното съобщение.
— Тогава трябва да си вървя.
— Недей. — Ръката ми хвана неговата, сърцето ми се качи в гърлото.
— Ванеса — започна той с напрегнат глас. — Знам, че мина доста време, но още не мога. Не съм способен да те гледам с…
Докато се мъчеше да завърши изречението, което нито един от нас не искаше да чуе докрай, осъзнах три неща. Първо — той реши, че подготвям романтична вечеря, но не с него. Второ — че не е могъл да ме превъзмогне, поне не напълно, щом като не може да понесе да съм с някой друг, девет месеца след като ме видя да се натискам с Паркър Кинг, звездата по водно поло на „Хоторн“.
Трето — че ще проваля този шанс, ако не направя нещо. И то бързо.
— Това е за теб — казах. — Или поне се надявах да е така.
Очите му се отместиха от масата към мен. Отворих мобилния си телефон и му го подадох, така че да може да види екрана, на който все още стоеше недовършеното ми съобщение до него. В белия екран отгоре беше изписан номерът на неговия телефон.
— Търсех начин да те поканя, без това да е прекалено очевидно. Защото си мислех, че ако просто се появя и те повикам, ти няма да дойдеш. — Затворих телефона и сведох очи. — Аз просто… наистина исках да те видя.
Той не каза нищо, но и не си тръгна. Окуражена, продължих.
— Новата ни къща гледа към океана. Спалнята ми е толкова близо до него, че когато вятърът е насрещен, пръските от вълните стигат до прозорците. — Замълчах и започнах да си играя с телефона. — Чувам вълните и мога да позная кога има прилив и кога — отлив. Приливите са слаби. И равномерни. Нямат нищо общо с миналото лято.
Той стоеше напълно неподвижно. Вдигнах очи на нивото на гърдите му, той не помръдна.
— Всяка нощ лежа в леглото, заслушана във вълните, и си мисля колко хубаво би било да седя долу на плажа… с теб. Докато слънцето грее и приливът следва естествения си ритъм. Можем отново да сме заедно като някога, преди всичко да се обърка.
Спрях и зачаках. Повече не можех да кажа. Ще е равносилно на това да го сграбча за ръката и да го дръпна вътре.
— Не можем да върнем миналото — миг по-късно тихо каза той. — Твърде много неща се случиха.
— Знам. — Смътно усещах как ударите на сърцето отекват в ушите ми. — Но пък можем да продължим напред.
Той ме погледна. Облегнах се на вратата, за да не се хвърля към него.
— Като приятели ли?
Сърцето ми замря.
— Да. Разбира се, че като приятели.
Стисна силно устни, докато слабо ми се усмихваше.
— Чесново хлебче ли надушвам? — попита.
Влязох в кухнята и разтворих вратата докрай. От очите ми бликнаха щастливи сълзи, когато той прекрачи вътре, но успях да ги избърша, преди да забележи.
На идване бях взела храна от италианския ресторант в градчето и я сложих във фурната, за да я запазя топла. Ядохме в картонени чинии, които открих на най-горния рафт в килера, вместо в предварително донесения керамичен комплект, а в картонените чашки наляхме вода, вместо виното от къщата на брега. И вместо да седнем на кухненската маса, излязохме на стълбите на верандата.
Едно от любимите ми неща, когато съм със Саймън, е мълчанието. Без значение какво правим: разхождаме се сред природата, гледаме филм, или се шляем край езерото, ние буквално можехме да мълчим с часове. В тази тишина винаги ни беше леко и приятно.