Тази вечер обаче разговаряхме. За последния ми срок в гимназията. За неговите лекции в „Бейтс“. За „Дартмут“. За родителите му. Кейлъб. Пейдж. Музика, филми. Предимствата на ръчните скорости пред автоматичното управление и други теми, свързани с автомобилите. Единствената тема, която и двамата избягвахме, бе причината, поради която имахме да наваксваме толкова много един за друг. Лично аз нямах нищо против това. Достатъчно бях размишлявала върху онзи момент, когато между две целувки с Паркър видях субаруто на Саймън да се отдалечава с мръсна газ; върху мига, когато той каза, че има нужда от време, за да осмисли чувствата си, след като е научил каква всъщност съм аз и още много други такива моменти, след които всичко тръгваше наопаки. Точно сега имах нужда от един прост и нормален разговор и малко надежда, че може би някой ден всичко ще се оправи.
Изглежда, не само аз се надявах на това. Два часа по-късно, когато най-после си признах, че съм премръзнала и го попитах дали има нещо против да се приберем вътре, макар да се страхувах, че като си даде сметка колко дълго е останал, ще реши да си ходи, той се съгласи без никакво колебание.
Влизането ни вътре прекъсна разговора, но тишината не беше неловка. Двамата мълчаливо разтребихме кухнята, докато накрая тя светна, сякаш никога не сме стъпвали в нея, после се върнахме във всекидневната. Тишината не ме притесняваше, докато не приседнах в единия край на дивана, а той — на другия. Тогава тя стана мъчителна, неестествена — също както и физическата дистанция между нас.
— Така по-добре ли е? — попита след известно време той.
— По-добре ли?
— По-топло.
— О, да. Много по-добре, благодаря.
Той кимна, после огледа всекидневната. Възползвах се от това, за да го разгледам така, както копнеех да направя месеци наред. Носеше тъмни джинси, сиво спортно яке и износени маратонки „Найки“. Тъмната му коса бе по-дълга от обикновено и леко се чупеше над ушите и затворената с цип яка. Горната му устна и челюстта все още бяха покрити със светла брада, но тя беше късо подрязана. Имаше нови очила без рамки, които откриваха очите му.
Изглеждаше различно. По-зрял.
Още по-хубав, отколкото го помнех.
— Толкова е странно — каза той.
Сърцето ми заблъска в ребрата.
— Кое?
— Това, че вашите продават къщата.
Сърцето ми успокои ритъма си.
— Никой друг не е живял тук. — Той скръсти ръце на гърдите си и отпусна глава върху облегалката на дивана. — Не съм мислил, че това някога ще се промени.
Аз също огледах всекидневната. Задържах погледа си на карираните завеси, на каменното огнище, на дървените греди, които го очертаваха. Всичко онова, което бяхме оставили, за да може потенциалните купувачи да добият реална представа за живота край езерото.
— Аз също — отвърнах. — Но предполагам, че според нашите така ще ни е по-леко. Вместо да се върнем тук, докато все още не сме преодолели случилото се.
Отново настана мълчание. После Саймън проговори, но толкова тихо, че едва го чувах.
— Не значи, че си преодолял нещо… само защото не е пред очите ти всеки ден.
Главата му, все още отпусната върху облегалката на дивана, се обърна към мен. Сведох поглед, изплашена от това, което бих казала или направила, ако срещна очите му. После реших, че едва ли има значение какво казвам или правя, тъй като според Шарлът моите необичайни способности нямат влияние над Саймън. Той се влюби в мен, преди да съм се преобразила напълно, така че чувствата му към мен, добри или лоши, са съвсем истински.
Което ще рече, че решението все още зависеше от него.
Той се изправи. Предполагах, че иска да си тръгне, преди да сме навлезли в още по-опасни води, затова аз също станах. Все така свела глава, се упътих към кухнята, за да го изпратя, но веднага след това се заковах на място, за да не се блъсна в него.
— Извинявай — казах.
Зачаках той да се отмести, да тръгне към вратата.
Но той не го направи. И едва не припаднах, когато пръстите му леко докоснаха китката ми.
— Саймън…
— Знам. — Пръстите му се плъзнаха по кожата ми, палецът му се задържа там, където се усещаше моят пулс. — Знам какво казах, но ако нямаш нищо против… искам просто да погледна нещо.