Пейдж отвори уста да отговори. Но още преди да е успяла, на масата между нас изникна кана с кафе.
— Двете изглеждате погълнати от работа — каза Натали, добавяйки две чаши за кафе и захарница. — Затова реших, че сигурно се нуждаете от още гориво.
— Благодаря ти! — Лицето на Пейдж просветна и тя се облегна назад, видимо благодарна за прекъсването. — Ти си страхотна. Не е ли страхотна наистина?
Като се има предвид колко отскоро познавахме Натали, това изявление ми се видя прекалено щедро и прибързано. После обаче реших, че още ме гони параноята от първата ни среща. Казваше си дума и тревогата, че вероятно е дочула разговора ни с Пейдж. Затова се опитах да потисна подозренията си.
— Наистина улучи точния момент. — Усмихнах се на Натали, докато ми наливаше кафе. — Благодаря.
— Пак заповядайте. Е, каква е задачата за днес? Плочки за плотовете в кухнята? Гипсови корнизи? Медни кранчета?
Пейдж наклони глава на една страна.
— Медни ли? Хм. За това не съм мислила.
Вдигнах кожената папка.
— Нови менюта?
— Че какво им е на старите? — попита Натали.
— Точно това — стари са — отвърна Пейдж. — По-скоро древни. И са от амбалажна хартия, която навремето е била червена, но още преди петдесет години е избеляла до сиво.
— Цялото ли меню ще променяте?
— Не и блюдата — отвърна Пейдж. — Само имената им.
Натали хвърли бегъл поглед на хартията, която Пейдж й показваше.
— Защо?
— По същата причина, поради която и пребоядисваме. За да вдъхна нов живот в ресторанта на Бети и да привлека нови клиенти.
Натали кимна. Бавно.
— Какво? — попита Пейдж.
— Нищо. Новият живот винаги е по-добър от стария.
Наблюдавах как Пейдж обръща очи към менюто и устните й се свиват.
— Просто… — продължи Натали — не съм сигурна дали лилавата хартия ще промени нещо.
— Розова по-добре ли ще бъде? — попита Пейдж.
— Няма значение, дори да изредиш всички цветове на дъгата. На хората не им пука как изглежда менюто.
Канех се да се съглася с това, но лицето на Пейдж така помръкна, че побързах да подхвърля:
— Дори досега да не им е пукало, веднага ще започнат да обръщат внимание, щом видят колко са хубави тези.
— Може и така да е — каза Натали. — Но аз лично се съмнявам.
— Тогава какво предлагаш? — попитах. — Нали си работила и в друг ресторант? Там как вървяха нещата?
— Толкова добре, че хората се редяха от три следобед, за да чакат да отворим за вечеря в пет. — Тя погледна към Пейдж, която се беше съсредоточила върху струята захар, която изсипваше от захарницата в кафето си. — Но онова беше съвсем различно място.
Очаквах Пейдж да каже нещо, или поне да вдигне поглед.
— Никога не е излишно човек да се вслуша в някой и друг съвет, нали? — казах, когато тя не направи нито едното, нито другото.
Пейдж отпи от кафето си и се насили да се усмихне.
— Сигурно.
— Знаеш ли, съжалявам за това. Забрави изобщо какво казах. — Натали тръгна да си ходи. — Това не ми влиза в работата, нали съм просто сервитьорка. Какво ли разбирам аз.
Извинението и оправданието, изглежда, умилостивиха Пейдж, която най-после откъсна поглед от кафето си.
— Сигурно не по-малко от мен самата. Ако имаш някакъв секрет как да успее ресторантът, ще се радвам да го чуя.
Натали хвърли поглед през рамо. Тъй като клиентите й изглеждаха доволни, тя набързо приседна на свободния стол край масата.
— Онова място се казваше „Планинари“ и беше долнопробна кръчма — започна тя с тих, но развълнуван глас. — Направо същинска дупка, схлупена барака, заради която нормалните хора минаваха на отсрещния тротоар.
— А кварталът добър ли беше? — попита Пейдж. — Според местните собственици и търговци ние сме на най-доброто място — хем в града, хем на брега.
— Онова беше най-долнопробният квартал в града. Наоколо нямаше река или море, нито университет, нито друго място, което хората редовно посещават. Най-близката забележителност беше една пералня на самообслужване, която нощем ставаше нелегално казино.
— Страхотно — каза Пейдж и ме погледна скришом.
— Направо ужасно. Нашите не биха ми позволили да работя там, ако не познаваха собственика. И ако бакшишите не бяха зашеметяващи. А тях наистина си ги биваше. Всяка божа вечер. — Тя бръкна в джоба на късите си панталонки и измъкна изтъркано квадратно картонче. — Ето го менюто.