— Това ми прилича на подложка за чаша — каза Пейдж.
— Наистина е подложка за чаша, с петна от бира и лютив сос. — Натали обърна картончето и ни го подаде. — Нося я навсякъде с мен. Малко си падам сантиментална.
— Понеделник — ребърца — започнах, присвивайки очи, за да разчета неясния почерк. — Вторник — крилца. Сряда — пилешки пръчици.
— Храна като за бар — отбеляза Пейдж. — И то само един вид за деня.
— Това беше всичко, което им трябваше. Собственикът всеки месец променяше реда на блюдата, но иначе те си останаха същите през петте години, докато работех там.
— Тогава това трябва да е била дяволски добра храна — казах.
— Не беше зле, но можете да намерите същата, ако не и по-добра, в още десетина, при това много по-прилични заведения в града.
— Тогава откъде дойде успехът? — Пейдж взе картончето от Натали и започна да го изучава, сякаш отговорът се криеше в петната по него. — Какво караше хората да висят по два часа на опашка, за да влязат?
Натали помълча известно време.
— Забавлението.
— Оркестър ли имаше?
— Не точно.
Веждите на Пейдж първо се свъсиха, после хвръкнаха нагоре към челото.
— А, не. И дума да не става. Ние не сме такъв тип заведение. Баба Би може и да не е вече толкова навътре в нещата като преди, но това все още е нейният ресторант. Нещо такова направо ще я доведе до инфаркт.
На Натали й трябваше малко време, за да схване за какво точно заведение говори Пейдж. Когато разбра, избухна в смях.
— Ако в онова заведение имаше нещо неприлично, баща ми отдавна да е умрял от срам. Пък и Уил беше толкова мил, че…
Тя внезапно млъкна. Вдигна ръка и пръстите й погалиха кръглата издатина върху гърдите под тениската.
— В Бостън има едно много популярно кафене — опитах се да замажа недоразумението, — където върви караоке по двайсет и четири часа седем дни в седмицата. „Планинарите“ нещо от този род ли беше?
Ръката на Натали се отпусна и тя продължи.
— Не точно, въпреки че някои от редовните ни клиенти започваха да пеят, ако се задържат достатъчно дълго.
— Значи, забавлението нямаше нищо общо с музиката, така ли? — попита Пейдж. — Тогава какво остава?
— Леден риболов — ухили се Натали.
Пейдж я изгледа недоумяващо.
— Нищо не схващам.
— В Северен Върмонт има малка, но много сериозна общност от риболовци в леда. Щом замръзнат езерата, те са там всеки ден, пробиват дупки, хвърлят въдиците и чакат нещо да се хване. Това е доста самотно занимание, затова, след като са били безкрайни часове сами, те се отправят към Бърлингтън3, за да се сгреят и позабавляват.
— Аха… — поклати глава Пейдж. — Все още не ми е ясно.
— Преди осем години, когато в „Планинарите“ се смятало за чист късмет, ако влязат десетина души дневно, там се отбил човек на име Тък Холертън, за да пийне след цял ден риболов. Навън било толкова студено, че той дори не си направил труда да сложи улова в хладилника; просто напълнил открития багажник на пикапа със сняг и нахвърлял рибата отгоре. Когато влязъл в ресторанта, оставил колата край пътя и онова, което било в багажника, привлякло вниманието на останалите посетители.
— Защото не били виждали риба да се съхранява по този начин ли? — попитах.
— Защото никога не били виждали толкова големи риби, особено пък посред зима. — Натали хвърли поглед зад гърба си. Щом установи, че клиентите й са още по масите, продължи. — Зверовете били направо огромни, някои от тях стигали размера на акула. Цяла вечер хората разпитвали Тък къде ги е уловил, но той отговарял, че това си е само между него и рибите. Тия десетина местни клиенти — предимно мъже — били толкова впечатлени, че разказали историята на приятелите си, които на свой ред я разказали на приятелите си. Никой преди това не бил чувал за Тък, но хората толкова искали да разберат нещо повече за тайнствения рибар в леда и за неговия невиждан улов, че започнали да идват в ресторанта всяка вечер с надеждата да го заварят заедно с чудовищата, които измъквал от дълбините. Той наистина се появявал от време на време, затова и те го чакали всяка вечер.
Улових погледа на Пейдж. Сигурно и за нея разговорът навлезе в минно поле, щом стана дума за чудовища от дълбините.