— И така чак до ден-днешен — небрежно каза Пейдж. — И как така пълният с риба багажник на Тък е донесъл успех на ресторанта?
— Историята за него се предавала от уста на уста. Скоро там започнали да се отбиват и други, които хващали риба в леда, за да сравняват улова си. После любопитните клиенти взели да идват, за да огледат улова на новодошлите, пък и едни други да се огледат. Сега там всяка вечер има състезание кой е хванал най-голямата и най-необикновена риба за деня. — Натали потупа купчината лилава хартия. — Вестта, която се разнася от уста на уста, е най-добрата реклама за всеки бизнес… Неприятно ми е да го кажа, но никой няма да приказва за новите менюта в ресторанта на Бети.
— Разбрано — каза Пейдж. — Затова пък ще говорят за храната. Винаги е било така, а ние няма да променяме блюдата.
— Как е клиентелата тук?
— Все по-малко. Въпреки менюто, обновлението и всичко останало.
— Да не говорим за цените. — Натали посочи с глава възрастната двойка на съседната маса. — Дали тези хора, които са дошли тук веднъж заради брънча, ще се върнат пак, и то с приятели?
Пейдж обмисли тази вероятност, наблюдавайки двойката.
— Възможно е.
— Ами какво става през лятото, когато езерата не са замръзнали — попитах. — Какво кара хората тогава да идват в „Планинарите“?
— Името. — Натали се изправи. — Защото след оная зима то стана много популярно. Дори да не могат да видят как точно заведението си е спечелило това име, хората идват да разгледат мястото, където се случват щурите неща, за които са чували. И да станат част от историята, макар и не пряко.
Когато тя отиде да даде сметката на възрастната двойка, аз погледнах Пейдж.
— Това ми звучи като бар „Бул и Финч“.
— Където всеки знае името ти?
— Където всеки е знаел името ти — докато не тръгнала приказка, откъдето дошло вдъхновението за оня стар телевизионен сериал „Бар Наздраве“. А сега е най-популярната туристическа дестинация в Бостън.
— Дори без щурите рибари.
— Но със същата слава, за която говореше Натали. Актьорите никога не са стъпвали там, но въпреки това хората се редят на опашка по тротоара, за да влязат.
Пейдж въздъхна.
— „Ресторантът на Бети“ си има своята слава. Спечелил си е име преди повече от петдесет години. Споменават го в безброй туристически списания. Хората вече би трябвало да го знаят и да идват тук, за да опитат от прословутата ни чорба.
— Да, ама не го правят — казах предпазливо.
— Може да е временна криза. Ако предприемем правилните мерки, може би всичко ще е пак като преди. — Гласът й звучеше безгрижно, но бръчката между свитите й вежди стана още по-дълбока.
— Май не ти се вярва много, че това е възможно — казах.
— Защо, напълно е възможно. Както ти е известно, винаги се случват разни щури неща. — Тя се опита да се засмее. — Просто… Спомняш ли си курса по мениджмънт в хотелиерството в Сан Франциско, който проучвах?
Кимнах. Преди окончателно да реши да се завърне в родното си градче, през последния учебен срок тя всяка нощ прекарваше часове наред пред компютъра, проучвайки сайтовете на различни курсове в интернет.
— Е, доста мислих по въпроса и наистина ми се иска да отида…
Ахнах.
— Страхотно!
— Да, наистина. Благодаря. Освен всичко друго обаче, курсът е и много скъп. А след като плати обучението ми в „Хоторн“ миналата година, поправи къщата, която Оливър порути миналата есен, и вложи цял камион пари в обновяването на ресторанта, портмонето на баба Би доста олекна. Тя продължава да твърди, че можем да си го позволим, но ако и до края на лятото в ресторанта ще е като през последните няколко седмици… здравата сме го загазили.
За миг пред очите ми се мярна как Оливър изрязва снимки и статии от вестниците, докато в мазето на къщата на Бети и Пейдж десетки сирени — и аз в това число — лежим потънали във вода в самоделни дървени аквариуми. По заповед на Рейна Оливър унищожи мебелировката и килимите в къщата, за да направи тези аквариуми. Не бях ходила там след завръщането си в Уинтър Харбър, но по думите на Пейдж нямаше да позная къщата след ремонта.
Прогоних този спомен. След това, изпреварвайки пристъпа на премаляване, посегнах към кафето.
— Е, какво правим тогава? — попитах, сипвайки пълна лъжица захар в чашата си.