Пейдж отмести картонената подложка за чаши и придърпа бележника си.
— Обмисляме какво забавление да предложим на Уинтър Харбър.
Преди да започнем да се замеряме с идеи, отпих от кафето си и мислено си отбелязах да похваля Натали за това как го е направила. Представляваше идеалната комбинация от солено и горчиво и имаше толкова добър вкус, че посегнах да си сипя втора чаша още преди да съм изпила първата.
Вече бях преполовила и втората чаша, когато осъзнах, че нещо не е наред. Отпих още една глътка, за да се уверя, после взех лъжичката, загребах от захарницата и я поднесох към устните си.
Белият прах не беше захар.
В купичката имаше сол.
Сърцето ми лудо заблъска и устата ми пресъхна. Наведох се през масата.
— Пейдж, нали не си споменавала пред Натали нищо за…
Спрях насред думата. Облегнах се назад.
— Какво да ми е споменавала? — попита Натали, заставайки до нас.
Мислите ми трескаво запрепускаха.
— Машината за лед. На бара. Ръчката заяжда, затова трябва да я разклатиш, за да не се препълни контейнерът.
— Добре е да го знам. — Натали кимна към салона. — Търсят те, Ванеса.
Погледнах покрай нея. Не видях никого, но въпреки това станах.
— Благодаря. Връщам се веднага.
Погледнах часовника си, докато прекосявах салона. Още нямаше единайсет, което означава, че Саймън и Кейлъб още не са в почивка. Да не би Саймън да е излязъл по-рано? Може би няма търпение да ме види?
От тази мисъл се почувствах толкова щастлива, че закрачих още по-бързо. Когато вече виждах отдалече стойката на салонния управител, ми мина през ум, че Саймън не е единственият, който може да ми направи неочаквано посещение. Имаше вероятност това да са и рибарите от миналата седмица. Или натрапниците от снощи. Явно и преди са ме следили, защо да не го направят и сега.
Посред бял ден е — казах си. — Това е публично място. Ако имат лоши намерения, едва ли биха дошли тук точно сега.
Съвсем логичен аргумент. Въпреки това краката ми така трепереха, че когато стигнах външната врата, се наложи да се облегна на стената, за да не падна…
… но някой ме подхвана още преди рамото ми да опре стената.
Не беше Саймън. Нито някой от рибарите или непознатите натрапници.
А майка ми. Шарлът Блу.
Глава 10
— Какво правиш тук?
Тя продължи да ме подкрепя, докато не стъпих здраво на краката си, после ме пусна.
— Съжалявам, че те стреснах. Всъщност не бях много сигурна, че ще те заваря на работа.
Но все пак знаеше, че идвам тук от време на време. Не бяхме разговаряли от месеци, което означаваше, че или някой друг й е казал, или е подслушвала мислите ми без мое знание. Щом съобразих това, се опитах да ги заглуша.
— Имаш ли минутка да поговорим? — попита.
Обърнах се да погледна в салона. Натали седеше на стола ми и двете с Пейдж бяха потънали в разговор.
— Да — казах. — Но нека не е тук.
Тя отстъпи настрани и ме остави да водя. Нетърпелива да получа отговор на въпроса, който току-що зададох, аз прекосих бързо фоайето, слязох по стълбите на верандата и заобиколих сградата. Очаквах, че върви плътно след мен, но когато стигнах кея и не усетих да се поклаща втори път от нейната тежест, се обърнах и видях, че е изостанала с няколко метра.
Докато я наблюдавах да приближава, главата ми беше като щит, а мислите — готови за атака стрели. Не я бях виждала от миналата есен, когато ни спаси двамата със Саймън от Рейна, Зара и останалите сирени на дъното на езерото Кантака. Тогава ми каза, че би искала да е до мен всеки божи ден от тук нататък, за да наваксаме пропуснатите седемнайсет години. Но как ще продължим занапред, зависело изцяло от мен. Ако искам да я виждам често, така ще бъде. Ако ми е нужно време да остана насаме със себе си, за да обмисля и приема случилото се, щеше да се съгласи и с това. Не би се възпротивила, дори ако пожелаех нещата да си останат постарому, както беше, преди да разбера за съществуването й, след като случайно се натъкнах на нея в едно бостънско кафене. Осъзнаваше, че нейното присъствие ще причини нови тревоги на мен и семейството ми и че аз повече от всичко искам час по-скоро да забравя онова, което се случи през последните шест месеца. Затова обеща да е на разположение всеки път, когато ми потрябва, но иначе аз трябваше да продължа живота си без нея.