— Страхотно. Новата ни къща е буквално на брега на океана и това много помага. — Извих очи към нея, без да обръщам глава. — Татко сигурно ти е казал, че се преместихме.
— Сигурно щеше да ми каже, ако още поддържахме връзка. Но тъй като вече не общуваме, нищо не знам.
Погледът й срещна моя. Отместих очи. Тяхната връзка също беше част от уговорката ни. Двамата редовно си пишеха още откакто тя ме беше оставила на неговите грижи; престанаха, когато лично се запознах с нея. Тъй като вече сама можех да я държа в течение какво се случва с мен, решихме, че повече не е необходимо те двамата да си общуват. Особено след като новината, че татко е поддържал тайна кореспонденция — при това не каква да е тайна кореспонденция — през всичките тези години, можеше да убие мама.
— Ами ти как се чувстваш? — попитах на свой ред малко след това. Не просто отвръщах на любезността с любезност. Наистина ме интересуваше.
Над водата полъхна хладен ветрец. Когато тя загърна още по-плътно жилетката около тялото си, забелязах очертанията на ребрата й.
— Ванеса — каза тя с мек, но сериозен глас. — Нямам намерение да се задържам дълго тук.
Обърнах се към нея.
— Но ти току-що дойде.
Сигурно усети разочарованието в гласа ми, защото главата й се наклони на една страна, когато ме погледна.
— Само се отбих до Уинтър Харбър на път за Монреал. Трябва да се срещна с някои хора там…
— Ненофарите ли? — Според Шарлът ненофарите бяха група могъщи сирени, които с течение на годините станали толкова силни, че вече притежаваха далеч по-големи способности в сравнение с другите сирени. Двете с нея бяхме техни наследници. Ето защо татко не бе устоял на нейния зов, макар искрено да е обичал мама.
— Да — отвърна Шарлът. — Трябва да уредя някои неща с роднините.
— Мислех, че от години не си говорите. Още откакто си се преместила тук.
— Така е. Но както беше крайно време да се запозная с теб, така дойде ред да се видя и с тях.
— Въпреки че са избили много повече мъже от която и да е друга група сирени по света? И че точно по тази причина си ги напуснала? — В мига, в който осъзнах как звуча — като съдник, — сведох очи.
— Да — отвърна тя. — Независимо от това.
Кимнах, неспособна да определя какво точно чувствам в момента. Въпреки че в нас течеше една кръв, двете с нея всъщност бяхме напълно непознати. Заради това нейните постъпки, предполагам, не бяха моя работа. От друга страна, самата Шарлът отне човешки живот миналата есен. Тогава за първи път постъпи като другите сирени, заради което ги бе напуснала десетилетия по-рано. Направи го, за да се сдобие с необходимата сила и да надделее над Рейна и останалите сирени в Уинтър Харбър. После призна, че се е чувствала дори по-ужасно, отколкото е очаквала, и се закле никога повече да не взема жертви.
Тогава каква работа имаше сега с най-опасните сирени на света?
— Във всеки случай — продължи тя — не бях решила твърдо да се отбия в Уинтър Харбър, докато не стигнах отбивката от магистралата за насам. Затова и не те предупредих по-отрано. Само че не знам… — Тя сведе поглед и гласът й секна. Миг по-късно вдигна глава и направи опит да продължи. — Само че не знам колко дълго ще отсъствам. Затова исках поне да те видя и да разбера дали не се нуждаеш от нещо. Занапред няма да можеш да се свързваш с мен.
— Ами мобилният телефон? — попитах. Това беше единствената ми връзка с нея. — Няма ли да го вземеш със себе си?
— В Монреал ще се видя само с братовчедка си. След това ще пътувам до някои много отдалечени краища на страната, където връзката е ненадеждна.
— Но…
— Ванеса!
Обърнах се и засенчих с длан очите си от слънцето.
— Това Саймън ли е? — попита Шарлът.
Сърцето ми се качи в гърлото, когато се убедих, че наистина е той. Стоеше в края на паркинга с лице към водата. Субаруто беше спряно зад него и Кейлъб седеше вътре.
— Значи, още сте заедно. Имах такова предчувствие.
— Всъщност не е така. — Помахах и вдигнах един пръст, за да му дам знак, че ми трябва още минутка. — Той скъса с мен през октомври, след като…
Този път моят глас изневери. Но и без това нямаше нужда да обяснявам.
— Повярвай ми — започна тя, а в гласа й се долавяше едновременно разочарование и удовлетворение, — може и да сте скъсали, но въпреки това сте все още заедно.
Обърнах се към нея. Тя ми се усмихна.