— Върви да го поздравиш.
— Всичко е наред, мога и…
— Ванеса. — Тя докосна ръката ми. — Аз ще съм тук, когато се върнеш.
Не помръднах от мястото си, докато присядаше в края на кея, навиваше си крачолите и сваляше сандалите. Изчаках, докато потопи босите си крака във водата, сякаш солта щеше да я прикове тук до връщането ми, и чак тогава поех по кея към брега. Бързайки към Саймън, се опитвах да внеса ред в чувствата си. Шарлът живееше в Бостън. Докато бях там, можех да я виждам всеки ден, стига да бях пожелала. Въпреки това не го направих. А сега, когато вече нямаше да е на разположение, внезапно съжалих, че не съм се възползвала от тази възможност.
За добро или лошо, обърканите ми чувства отстъпиха пред едно-единствено, когато наближих Саймън.
Щастие.
— Здрасти — посрещна ме той.
— Здрасти. — Спрях на две крачки от него. Искаше ми се да го прегърна, но не знаех дали е редно.
— Съжалявам, дано не съм прекъснал…
— Не си — отвърнах бързо. — За сведение, и занапред може да го правиш навсякъде и по всяко време.
— Прието. — Той кимна към кея. — Това Бети ли е?
Хвърлих поглед назад. Нямаше как да му кажа, че е Бети — той я познаваше и можеше да реши да я поздрави. Изкуших се да излъжа, че е приятелка на родителите ми, дори потенциален наемател на „Рибената чорба на Бети“, защото не исках да му напомням за събития, които и двамата се надявахме да забравим… Но и това не можех да направя. Ако за нас двамата със Саймън имаше някакво бъдеще, трябваше да започнем на чисто. Това значи да сме честни един с друг, независимо колко трудно е понякога.
— Шарлът е — казах и се обърнах към него. — Отива в Канада и се е отбила да се видим.
— О! — Чертите му за миг се изопнаха, но после лицето му пак се отпусна. — Тогава няма да те задържам, обещавам… само исках да се уверя, че благополучно си стигнала дотук.
В гърдите ми се разля топлина.
— Всичко е наред.
— Нещо подозрително?
— Не, доколкото успях да забележа.
— Хубаво. — Той приближи към мен и сниши глас. — Има и още нещо.
Погледът ми спря на устните му, надвесени само на сантиметри от моите.
— Искаш ли да вечеряме заедно днес?
Вдигнах очи. Усмихнах се.
— С удоволствие.
— Страхотно. Какво ще кажеш за Пейдж?
Замълчах.
— Какво за нея?
— Смяташ ли, че и тя може да дойде? Ако се съди по снощната случка, ония са готови на всичко, за да открият това, което търсят. Колкото повече глави участват в разплитането на загадката кои са те и защо са дошли, толкова по-добре.
В главата ми тутакси изникнаха три неща. Първо, съдейки по дочутото при огледа на къщата, вече имах известна представа защо натрапниците са ни дебнали снощи. Второ, не исках Саймън да научи за това, за да не се тревожи. Най-вероятно бяха любопитни търсачи на силни усещания, попаднали на слуховете из мрежата, които не са имали лоши намерения. Но дори това беше достатъчно да задейства Саймън.
Трето, той вече беше обезпокоен. Както винаги.
— Ще я попитам — казах.
— Страхотно. — Той си отдъхна и отстъпи назад. — Сега трябва да се връщам на яхтеното пристанище. Какво ще кажеш за седем, в „Скарата на Мърфи“?
Кимнах. Той ми се усмихна бегло, преди да се обърне и да затича към колата.
Докато вървях обратно към кея, си мислех, че не така трябваше да започва това лято. Знаех, че вече не мога да отричам истинската си същност, макар понякога много да ми се искаше… Но ако при всяка среща със Саймън това е в центъра на вниманието, тогава как ще продължим напред? И най-накрая — как ще създадем нормални, или поне възможно най-близки до нормалните отношения.
Тази мисъл толкова ме притесни, че когато се добрах до кея, едва усещах краката под себе си. Устата ми беше пресъхнала и гърлото ми гореше. Когато взех да залитам, ускорих крачка и полутичайки, полупрепъвайки се изминах оставащото разстояние.
Отпуснах се на края на кея, навих крачолите на панталона си и потопих крака във водата. Облекчението не настъпи веднага, затова се наведох напред и наплисках ръцете и лицето си. Мина цяла минута, докато се почувствам достатъчно силна, за да седна с изправени рамене, без да политна напред.
Тогава Шарлът, която спази обещанието си и ме чакаше, заговори. Гласът й беше мек, сериозен.
— И така, Ванеса… имаш ли нужда от мен?
— Да. — Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах. — Имам нужда да останеш малко по-дълго. Моля те.