— Добре дошли. — Сервитьорката стоеше край масата. — Какво да бъде?
Пейдж ме сръга в ребрата и аз поех менюто. Когато я погледнах, тя ми даде знак с брадичка. Не бях сигурна на какво точно иска да обърна внимание — да позная дали сервитьорката е с грим, или с маска? Или че ризата й е толкова къса, та чак пъпът й се вижда. Или че дори да обслужваше сама целия салон, пак беше толкова спокойна, сякаш го е правила милиони пъти преди.
Карла — изсъска Пейдж, след като вече бяхме поръчали.
— Коя? — попитах.
— Новата сервитьорка, която напусна разплакана след скандала с Луис. — Думите излитаха една по една от устата на Пейдж. — Това беше тя.
— Не думай! — Извъртях се на място, за да я огледам още веднъж. Карла нямаше повече от осемнайсет години, а тази сервитьорка определено беше над двайсет и пет.
— Сигурна съм. Тази има сребърна гривна, на която са гравирани цветя и инициалите й — същата, каквато носеше и Карла, докато работеше при нас. — Пейдж поклати глава. — Забеляза ли как взема поръчката, без да записва? Това е знак, че отдавна работи като сервитьор, а само преди няколко седмици не можеше да държи бележника и химикалката едновременно, без да изпусне едното.
— Значи добре си я обучила.
— Вярно е, че съм добра — каза Пейдж, — но не съм магьосник.
Карла се изгуби сред навалицата в съседния салон. Обърнах се и видях, че лаптопът на Саймън е отворен и обърнат към нас двете с Пейдж.
— Изходът за дигитална камера на компютъра се оказа съвместим с фотоапарата, който сте намерили — започна Кейлъб. — Свалихме снимките, за да видим дали не сме пропуснали нещо.
Той бавно започна да прехвърля снимките една по една, всяка от които излизаше на целия екран на компютъра. Взирах се да открия някаква следа на кого може да е принадлежал фотоапаратът, но колкото и големи да бяха, снимките не показваха нищо повече от онова, което вече бяхме видели на екрана му.
— Пак ми приличат на обикновени туристически снимки — казах.
— На мен също — потвърди с въздишка Саймън.
— Не е съвсем така — обади се Пейдж.
Всички се обърнахме към нея, после пак към екрана на лаптопа.
— Какво имаш предвид? — попита Саймън.
Тя посочи към тъчпада.
— Може ли?
Той плъзна компютъра през масата към нея. Тя превъртя снимките до първата от поредицата.
— Някои от тях могат да минат за снимки на обикновен турист — фарът, панорамната гледка към океана, даже този порутен кей, вклинен в пристанището. Но ако фотоапаратът наистина беше на случаен турист, тук щеше да ги има табелата с името на града, която прилича на платноходка, десетметровият омар, който маха пред кантората за наем на спортни имоти в Уинтър Харбър, и бронзовият рибар в началото на пристана. Доста съм разговаряла с туристите в ресторанта на Бети, за да знам кое тук най-много им прави впечатление.
— Омарът наистина е знаменитост — съгласи се Кейлъб.
— Освен това, къде са хората на тия снимки? — продължи Пейдж. — Туристите винаги снимат спътниците си. Главно за да се присмиват едни на други, когато разглеждат после снимките от пътешествието.
Спомних си за дебелите стари албуми със снимки, струпани върху един от стъклените рафтове във всекидневната на къщата на брега. Аз и родителите ми от дълго време никъде не бяхме пътешествали, но въпреки това всички имахме снимки от знаменателните места, които Пейдж току-що изреди.
— Точно заради това си мисля, че тук става дума за нещо друго. — Тя се спря на снимката на един заоблен каменен блок. — Това е огромна скала. На плажа. Един любител фотограф определено би искал да я снима за спомен, но със сигурност щеше да хване и още нещо в кадър, за да покаже колко голяма е всъщност. Професионалният фотограф би я представил по-добре на фона на окръжаващата я среда. А какво ни показва тази снимка от върха на скалата, на която се вижда само сребристият пясък и водата долу? Какъв е смисълът от нея?
Тя имаше право. Освен това огромната скална маса беше първата от поредица идентични снимки. Някои показваха по-малки заоблени скали, подобни на онези, които покриваха целия бряг в околността. Други бяха на гранитни плочи. На трети пък се виждаха червените и сиви камъчета, с които обикновено покриваха алеите за автомобили. Имаше и още близки планове — на пънове, плавей и жилава пясъчна трева.
— Чакай — хванах ръката на Пейдж, за да не се прехвърли на следващата снимка. — Това тук ми изглежда познато.