— Наистина ли? — съсредоточи се и тя. — На мен пък ми прилича на близък план на произволно взета скала.
Придърпах компютъра към себе си и присвих очи.
— Мисля, че сме били тук. — Погледнах към Пейдж. — Това не ти ли прилича на познато място?
— Прилича ми на всяко друго място, където съм била. Точно това е проблемът.
Обърнах компютъра така, че Саймън и Кейлъб да виждат екрана по-добре.
— А вие какво мислите?
Кейлъб поклати глава.
— Същото като Пейдж.
Наблюдавах как Саймън изучава снимката, надявайки се по лицето му да разбера, че е разпознал мястото, но то изразяваше нещо друго: някаква смесица от вълнение и съсредоточеност. Спомнях си това изражение от миналото лято, когато с помощта на стария си преподавател по природни науки откри начин да замрази водите около Уинтър Харбър за първи път в историята на градчето. Сега, когато отново го забелязах, то ме изпълни с надежда и тревога.
Саймън плъзна пръсти по тъчпада. Стрелката на курсора пресече екрана и спря в горния му край. Следващите кликвания последваха толкова бързо, че загубих представа кои файлове и папки е отворил.
Секунда по-късно снимката на скалите беше заменена с карта.
Кемп Хероин.
— Това не е ли мястото, където… — Гласът на Пейдж секна. — Вие не бяхте ли…?
— Да — преглътнах мъчително, докато Саймън увеличаваше изображението. — Наистина бяхме.
— Том Конъли — тихо каза Саймън. — Точно на това място открихме тялото му, когато търсехме Кейлъб и ни връхлетя внезапна буря.
— Сигурни ли сте? — настоя Пейдж.
— Фотоапаратът има навигационна система — обясни Саймън. — Тя показва географската ширина и дължина на точката, където е правена всяка от снимките. Мястото и преди ми изглеждаше познато, но благодарение на тези данни, мога съвсем точно да определя положението му.
— Затова и ти го позна — обърна се към мен Пейдж.
Кимнах, неспособна да откъсна очи от червената точка върху дигиталната камера. Въпреки че оттогава мина близо година, все още помнех всяка негова черта, сякаш океанът го беше изхвърлил на брега едва вчера. Подпухналото тяло, ролексът, впит в отеклата китка… усмивката, застинала върху лицето.
— Нещо не схващам — обади се Кейлъб миг по-късно. — Който и да е бил в къщата миналата нощ, излиза, че е искал да види теб, Ванеса. Ние четиримата знаем какво е участието ти в събитията от миналото лято, но останалите хора не са наясно. Въпреки че вие открихте тялото при Кемп Хероин, ти си стояла в колата през цялото време, докато Саймън е разговарял с полицаите на плажа. Никой не е разбрал за присъствието ти. — Той замълча, пое си дълбоко въздух. — С изключение на Джъстин, между теб и всичко станало не може да се направи никаква връзка.
— Но понеже всички останали жертви са мъже, никой не я свързва с тях — добави предпазливо Саймън.
Погледнах към Пейдж. Тя кимна.
— Те знаят. — Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох, и се постарах по-внимателно да подбера следващите. — За това кой всъщност е виновен за всичко. Не знам откъде са разбрали, но случайно дочух едни хора да говорят за тях… за нас… при последния оглед на къщата край езерото. Ако се съди по тази снимка, това са същите хора, които се появиха и миналата нощ.
Думите ми бяха последвани от продължително мълчание.
— Те всъщност споменаха ли една определена дума — попита Кейлъб, — която допреди миналото лято я имаше само в книгите?
Ние всички знаехме за какво говори той, но не можехме да си позволим да го произнесем гласно. На мен също все още ми беше трудно да я произнасям дори когато не се намирах в ресторант, претъпкан с потенциални подслушвани.
Сирени.
— Да — отвърнах.
— Видя ли тези, които я споменаха? — продължи да разпитва Кейлъб.
Поклатих глава, после погледнах бегло Саймън, който продължаваше да се взира в екрана на лаптопа.
— Не успях.
Последва ново мълчание. Не можех да разбера дали обмислят чутото, дали ме чакат да продължа, или и двете едновременно. Вече съжалих, че изобщо съм им казала, когато Кейлъб се обади.
— Трябва да прегледаме пак и останалите снимки.
Саймън продължи да изучава изображението на скалата още известно време, после кимна и започна да въвежда някакви цифри и координати. Останалите наблюдавахме мълчаливо как пред нас се появяват различни познати места. След три снимки Кейлъб отвори тефтера си и започна да записва нещо.