„Обади се, когато можеш, хо, В.“
Натиснах „ИЗПРАТИ“ и се отправих към къщата. За щастие, в „Скарата на Мърфи“ никак не се скъпяха на солта в храната. Ако я пестяха, нямаше да оцелея до края на вечерята и сигурно по някое време щях да забия лице в пържените си картофки. Щом Пейдж се върна на масата, побързахме да сменим темата от убийци и нападатели на нещо друго, защото подозирахме, че това я е прогонило преди малко. Въпреки това гърлото ми остана свито и усещах кожата си изопната до скъсване, сякаш лежа на плажа и съм изгоряла на слънцето. Ако на връщане Саймън не караше само на десетина метра зад мен, сигурно щях да наруша всички ограничения на скоростта и да префуча без спиране покрай всички знаци „Стоп“, за да се прибера час по-скоро.
Защото исках да поплувам. Имах нужда да плувам.
— Прибрах се! — Затворих външната врата, метнах чантичката си на пода и изхлузих в движение сандалите от краката си. — След секунда ще дойда да ви видя, преди това обаче имам нужда от едно бързо гмуркане!
Тръгнах по коридора, който водеше към моята спалня, но се заковах на място, когато долових някакво отражение в прозореца отляво.
Отражението беше на вратата на кухнята. През нея виждах масата… и кой седи там. Гледката не се промени, дори когато заобиколих и огледах самата врата.
Прекосих стаята, отбелязвайки различни подробности, докато приближавах. Три чаши за кафе. Недовършено парче чийзкейк. Малка пътническа чанта. Чехли.
— Не знаех, че имаме пижамено парти — казах, влизайки в кухнята.
Лъжичката, с която мама разбъркваше напитката си, замръзна във въздуха. Татко се задави с глътката кафе, която току-що беше отпил.
Шарлът се усмихна.
— Здравей, Ванеса.
— Здрасти. — Преместих поглед от нея към родителите си, които се опитваха да се съвземат. — Какво става?
— Просто поднесох десерта. — Мама скочи от мястото си и стисна ръката ми, докато минаваше покрай мен, за да стигне до шкафа. — Седни. Ще ти донеса чиния.
— Няма нужда. Не съм гладна. — Застанах край кухненския плот. Зачаках.
— Как е великолепната четворка? — попита най-накрая татко, после се обърна към Шарлът и започна да й обяснява, сякаш аз изобщо не бях в стаята. — Ванеса излезе на вечеря с приятели. Пейдж, мило момиче, с което се запозна миналото лято и което всъщност живя у нас, докато изкара учебната година в Бостън. А братята Кармайкъл…
— Тя ги познава.
Татко млъкна. Зад гърба ми мама изпусна вилица. Тя издрънча върху плочките на пода.
— Какво става? — попитах отново.
— Шарлът току-що се отби, минавайки през града. — Гласът на мама беше любезен, сякаш биологичната ми майка е някоя далечна братовчедка, която тя не познава много добре, но въпреки това се радва да я види.
— Това ми е известно. Но какво прави тук? В нашата къща?
Гледах Шарлът, докато задавах тези въпроси. Тя отвори уста да обясни, но мама я изпревари.
— Видяхме се случайно на пазара. Когато Шарлът спомена, че е отседнала във „Фар“ за няколко дни, аз я поканих да се премести тук.
— И тя прие? — Това също беше отправено към Шарлът.
— Да. — Гласът на мама прозвуча тихо край ухото ми. — Всичко е наред, скъпа. Наистина.
Щеше ми се да й повярвам, но не беше лесно. Двете се бяха срещали само веднъж — в деня, когато сирените завлякоха мен и Саймън на дъното на езерото. След като мама знаеше какво е станало между Шарлът и татко, как можеше да се държи като любезна домакиня, сякаш в тази ситуация няма нищо нередно и ненормално? Дали не го прави, защото е решила, че се нуждая Шарлът да е колкото се може по-близо до мен? И да си мисли, че не съм я виждала от онзи ден на езерото?
— Баща ти тъкмо ми разказваше за вашия частен плаж — обади се Шарлът. — Ще ми се да го видя.
— Сигурна съм, че Ванеса с удоволствие ще ти го покаже — каза мама.
Тъпата болка, която усещах в гърдите си цяла вечер, внезапно се изостри. Днес не бях излъгала — наистина се радвах да видя Шарлът. Точно затова я помолих да остане малко по-дълго. Но сега, застанала между тях двете, почувствах, че привързаността ми към жената, която ме отгледа, е по-силна от тази към жената, която й беше причинила толкова болка. Така ставаше всеки път.
Ето защо казах: