— Ще й звънна по-късно — казах, преди Шарлът да е настояла да отговоря. Точно сега не беше моментът да обсъждаме случилото се в заведението на Мърфи. Тъкмо се канех да прибера телефона, когато се чу сигнал за получено съобщение.
„В., опитах да се обадя. Направо съм разбита, лягам. Става ли да говорим утре?“
Веднага след първото се получи и второ съобщение.
„Между другото, С. е 100% влюбен. Двамата пак ще се съберете!!!“
Сърцето ми препускаше, докато пишех отговора.
„Оценявам обичайната ти непоклатима вяра в това. Утре ще говорим. Наспи се добре.“
— Сигурно е много хубаво да имаш приятелка, която десет минути след раздялата ви вече има нужда да говори с теб — каза Шарлът.
Усмихнах се.
— Така е наистина.
— Двете с Джъстин също ли бяхте толкова близки?
Въпросът й ме хвана неподготвена, но все пак успях да отговоря.
— Още повече. — Което беше трудно за вярване, тъй като с Пейдж имахме много повече общо, отколкото със сестра ми сме имали някога… но все пак беше истина. — Може ли и аз да те питам нещо?
— Естествено. — Тя изглеждаше поласкана.
Погледнах я.
— Нещо лично е.
— Няма значение.
Внимателно подбрах думите.
— Имала ли си някога връзка? Имам предвид истинска връзка, с някого, когото не си…
— На когото не съм повлияла чрез силата си ли?
Въздъхнах.
— Точно така.
— Не.
Сърцето ми се сви.
— О!
Тя бавно притисна колене до гърдите си и обви ръце около тях.
— Когато се преобразих, бях само на тринайсет. А това, за жалост, е твърде крехка възраст, за да обичаш и да бъдеш обичан истински в замяна.
— Ами след това? Никога ли не си имала гадже? — Думата прозвуча нелепо, особено в сравнение с онова, което имаше между мен и Саймън, но беше единствената, която ми дойде наум.
— Не и в обичайния смисъл на тази дума. Животът на една сирена — особено когато не използва силата си — може да бъде много самотен.
Погледнах бегло към къщата. Когато видях, че кухнята е тъмна, а в дневната просветва екранът на телевизора, продължих:
— Ами татко? Дори към него ли не изпитваше нищо?
— Напротив. При това чувствата ми бяха много силни. Баща ти беше и продължава да е прекрасен човек.
— Значи, ако се бяхте срещнали при други обстоятелства, докато той е още свободен… смяташ ли, че между вас щеше да се получи нещо повече?
Тя откъсна поглед от хоризонта и спря очи върху мен.
— Мисля, че бих направила всичко възможно това да стане.
— Какво щеше да направиш?
Тя не отвърна веднага и аз се уплаших, че изобщо няма да го направи — че въпреки обещанието да отговори на всеки мой въпрос, все пак има някаква граница. И аз току-що съм я преминала. Но после тя отново се обърна към водата и каза:
— Щях да го убедя, че не съм това, което съм.
Из главата ми взеха да се въртят десетки нови въпроси. Като например как и защо? За каква би се представила? Дали това би помогнало? Но преди да реша с кой от тях да започна, тя отново заговори.
— Предполагам, че истинският ти въпрос е как вие двамата със Саймън може да продължите от тук нататък след всичко, което се случи миналото лято. И дали може да създадеше същите отношения като другите млади хора. Права ли съм?
Отговорът се състоеше от една-единствена дума, но ми беше много трудно да я произнеса.
— Да.
В брега се разби голяма вълна. Шарлът се дръпна назад, когато водата я обкръжи. Изчака да се оттегли обратно, после продължи.
— Ванеса, ако двете не бяхме толкова здраво свързани, отговорът ми щеше да е прост: не можете.
— Но…
— Ти го обичаш. Той също те обича, независимо от случилото се.
— За първото си права. Но не съм убедена за второто.
Тя протегна ръка и, без да поглежда към мен, я постави върху коляното ми.
— И за него съм права.
С нея ставаха двама. Двете с Пейдж бяха толкова сигурни в нас със Саймън, че скоро щяха да поръчат цветя и да ангажират диджей.
— Нали това би трябвало да е достатъчно — истинското, силно, неумиращо чувство, което изпитвате един към друг. Тъй като любовта ви е по-силна от всичко останало, тя би трябвало да оцелее въпреки всички препятствия.