Не знаех дали за нас двамата със Саймън все още има общо бъдеще. Но бях сигурна, че няма да пропилея шанса си, ако ми се даде такава възможност.
— Благодаря — казах.
И му обърнах гръб точно когато сълзите ми взеха да капят.
Глава 2
— Патладжан, къпина, боровинков пай. — Пейдж ми протегна каталога с мостри за бои над стойката със салфетки. — Какво ще кажеш?
— Според мен всички изглеждат еднакво — отвърнах.
— Най-после! — Луис, главният готвач на ресторанта, се появи откъм стълбите и тръгна към нашата маса. — Гласът на разума.
— Какво искаш да кажеш с това „най-после“? Разумен е начинът, по който ги сведох само до тези три цвята. Я ти се опитай да откриеш единствения идеален цвят сред осемстотин не по-лоши варианта.
Луис се подсмихваше, докато разполагаше чиниите пред нас.
— Това е една от многото разлики между нас, госпожице Пейдж. Аз никога не бих избирал между осемстотин варианта, когато вече си имаме идеалния цвят.
— Сивото ли? Сивото изобщо не е идеално. То дори не е цвят.
— Не съм съгласен. На подходяща светлина може да изглежда даже… лилаво.
Пейдж отвори уста да възрази, после се отказа и разбута ягодите с вилицата си. Луис махна капачетата на чашите с кафе, смигна ми и тръгна обратно надолу по стълбището.
— Магазин за бонбони — каза тя, когато той изчезна.
— Моля?
— Според него така щял да изглежда ресторантът, ако — когато — го боядисаме. Смята, че щом сменим цвета, трябва да променим и името. „Бонбоните на Марчанд и други сладникави работи.“
Усмихнах се.
— Не е зле.
— С тази подробност, че изобщо не отговаря на истината. Ние сме рибен ресторант. Предлагаме риба, миди и омари от шейсет години и така ще остане и занапред. Една нова фасада нищо няма да промени.
— Права си. Обстановката също има значение, но главното е храната. Като прочутата тукашна закуска „Морска вещица“, за която мечтая от седмици. — И аз отрязах парче от палачинката с пастет от омар.
Пейдж тъкмо се канеше да забие зъби в гевречето си, но спря. Ръката с пълната вилица замръзна пред устата ми.
— Какво? — попитах.
— Това не е „Морска вещица“ — каза тя и в гласа й прозвуча съжаление. — Искам да кажа, че пак има яйца, омар, водорасли и палачинка, но сега се казва „Изгрев над Уинтър Харбър“.
— С това ще свикна още по-трудно от промяната на цвета.
— Знам. — Тя остави геврека и вдигна мострата с цвят на патладжан от масата. — Но какво да правя? Бизнесът запада. Сякаш дъното на океана слиза все по-надолу. Според баба Би единственото спасение е да се разграничим колкото може повече от случилото се миналото лято. И тъй като „Морска вещица“ може да наведе потенциалните ни клиенти на мисълта за сирени убийци… Да го кажем иначе — това е дребна разлика, която може да доведе до големи промени.
Двете с нея не бяхме единствените на терасата за почивка на персонала. В най-отдалечения ляв ъгъл двама сервитьори пиеха сода и разглеждаха нещо по мобилните си телефони. В десния ъгъл момчето помощник в кухнята и миячка на чинии пиеха чай и наблюдаваха как лодките в полупразното пристанище се люлеят на повърхността на водата. Може и да ми се е сторило, но при споменаването на сирени убийци всички те сякаш утихнаха и се сковаха. Почаках, докато продължат да си говорят, после се наведох към Пейдж и сниших глас.
— Според мен хората вярват, че всички събития от миналото лято се дължат на необичайни атмосферни условия.
Местните жители и туристите вече трудно можеха да бъдат изненадани след случилото се в Уинтър Харбър — нещо невиждано дотогава. Като внезапно връхлитащите и строго локализирани бури, например. Удавниците. И върхът на всичко — замръзналото пристанище, което до миналия юли не се беше покривало с лед, даже посред зима. По тоя повод Саймън каза, че хората вярват на онова, което им изнася. Ето защо, без каквито и да е логически доказателства, те приписаха странните събития на променливото настроение на Майката природа.
Дали все още вярваха в това?
— Те наистина го вярват — каза Пейдж, отговаряйки на въпроса ми, който нямах куража да задам гласно. — Поне засега е така. Но баба Би и Оливър снощи ми казаха, че вече започвали да стават подозрителни — и да откачат, — когато същото се случи и в Бостън през есента.