— А коя съм тогава?
Очите й блеснаха.
— Каквато беше, преди да се превърнеш в това, което си сега.
— И как да го направя? Способностите ми не действат на Саймън. Сама го каза.
— Не са ти и нужни. Просто бъдете заедно. Забавлявайте се. Говорете за обичайните неща, за които сте си приказвали и преди. Правете всичко, както сте го правили тогава, особено онова, което те е накарало да се влюбиш.
— Но той все ме разпитва и е толкова скептичен… Не зная дали още сме способни просто да се забавляваме. Особено ако първо не обсъдим всичко около преобразяването и свързаните със сирените събития. Той държи да знае всичко не само защото иска да го проумее, но и защото го е грижа за мен. Това със сигурност ще отнеме много време.
— Ванеса, повярвай ми… Ще дойде време, когато и двамата ще съжалявате за всяка пропусната секунда.
Опитах се да подредя всичко в главата си, докато вълните се разбиваха в брега и водата прииждаше към нас. Полата ми съвсем подгизна, а ръкавите на джинсовото яке прилепнаха за ръцете ми, но аз едва ги усещах. След няколко минути зададох и последните два въпроса.
— Ако и нашата връзка трябва да приключи така, както казваш, че приключват всички останали… това няма ли все пак да боли?
Тя сви устни, сякаш искаше да заключи с тях своя отговор.
— Да — каза най-накрая, — така ще бъде.
— Тогава защо да не скъсам с него още сега?
Пръстите й трепереха, когато опря до бузата ми студената си мокра длан.
— Защото Саймън те прави щастлива, а ти заслужаваш всеки миг щастие, който ти предлага този живот. — Тя бавно отпусна ръка. — И защото добре знам, че не си способна да го направиш.
Глава 13
Реших да последвам съвета на Шарлът. Част от мен наистина искаше да постъпи така, но по-важното беше, че Джъстин би ме посъветвала същото. Веднъж в детството ми, когато една нощ лежах будна, прекалено уплашена, за да заспя, тя ми каза да си представя, че тъмното всъщност е светло. Сега — сигурна съм — щеше да ме посъветва да си представя, че положението не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Щеше да настоява, че само това е начинът да не се парализирам от страх и да пропусна единствената си възможност.
И щеше да е права.
Въпреки това много трудно щях да накарам Саймън да забрави събитията от последните дванайсет месеца — или поне да не се фиксира върху тях. Та нали той все пак беше господин Всезнайко, който подлага всичко на съмнение. Таях слаба надежда, че поне малка частица от него иска същото като мен и ако действам правилно, той ще се отпусне достатъчно, че да можем пак да си приказваме или да мълчим, да се смеем или да не се смеем, както винаги е било.
Само трябваше да намеря подходящия подход. Никога досега не бях подготвяла любовна среща (двамата със Саймън официално станахме двойка отскоро и не ми се беше налагало), но когато избирах мястото, държах на две основни неща.
Първо, трябваше да е такова, където никога преди не сме ходили заедно.
И второ, не трябваше да е близо до океана.
Ето защо близо седмица след разговора ни с Шарлът на плажа ние пътувахме към Крофорд, малко градче на два часа западно от Уинтър Харбър. Според задълбоченото ми интернет проучване то имаше старинен чар, беше тихо и заобиколено от планини — идеалното място за възобновяване на една романтична връзка.
Както и за закуска, оказа се.
— Не ми спомена, че днешното приключение включва и най-хубавите палачинки на света. — Саймън напъха препълнената вилица в устата си.
— Нима? Ами стана ли дума за най-сладкия и ароматен кленов сироп в Мейн?
— Той е домашно приготвен — намеси се сервитьорката, допълвайки чашите ни с вода. — Направен е от дърветата, под които седите.
Вдигнах поглед към разлистените клонаци над главите ни. Слънчевите лъчи се промъкваха през листака и грееха лицето ми. В ресторанта, който на пръв поглед приличаше повече на западнал бордей, имаше много свободни маси — само един-двама фермери се наслаждаваха на сутрешното си кафе. На влизане повечето от тях едва ни погледнаха, но един си изпусна ножа и трудно успя да го намери, тъй като гледаше мен, вместо към пода. Този изблик на внимание беше достатъчен, за да поискаме маса навън, където очевидно беше доста хладно за останалите посетители.
Сведох очи обратно към масата. Саймън ми подаваше солницата.
— Е, сиропът не е чак толкова сладък — казах.