— Не искаш ли да си сложиш малко във водата?
Взех парче препечена филийка от чинията си и съсредоточено задъвках.
— Не. Добре съм си и така.
— Но нали това те предпазва от обезводняване?
— Точно така. — Свих рамене. — От време на време.
Сърцето ми заблъска в очакване той да ме попита още нещо. Когато не го направи, вдигнах очи и го видях да дъвче, а солта си стоеше където й е мястото — до черния пипер.
— Как откри това място? — попита Саймън. — Доста е встрани от отъпканите маршрути.
— Дочух едни клиенти в ресторанта на Бети да говорят за него. — Този отговор беше дълго репетиран, така че да не се досети за безкрайните часове, прекарани в проучване на местата за идеална любовна среща. — Разправяха, че е страхотна дестинация за еднодневна екскурзия и че гледката покрай пътя е удивителна.
— Определено имат право. След като си пътувал по тях двайсетина години, всички китни междуградски пътища започват да си приличат. Но този, с това слънце, което наднича иззад хълмовете! И всичките тези цветя, които така ухаят, сякаш са направо под носа ти.
— Не е зле — казах.
Той се ухили.
— Никак даже.
Отвърнах на усмивката му и тялото ми се отпусна. Досега всичко вървеше дори по-добре от очакваното. Когато предишния ден Саймън дойде в ресторанта на Бети да си вземе обяда и го попитах иска ли да прекараме цял един ден заедно, той се съгласи без колебание. Дори не попита къде ще ходим и защо. Просто се съгласи и каза да му пиша за подробностите по-късно. Щом му предложих рано сутринта да предприемем едно минипътешествие, той след секунди отговори, че това изглежда чудесен вариант за преди обяда. Когато го взех на другата сутрин, небето едва беше започнало да се обагря от сиво към розово. Чакаше ме пред портата на фамилната им къща и затича към джипа още преди да съм спряла. Докато пътувахме, говорихме малко, главно за работата на всеки от нас или за песните, които пускаха по радиото. През повечето време обаче мълчахме, поглъщайки свежия въздух и гледката наоколо.
Всичко се оказа толкова хубаво, че бях готова да призная тази формула за действаща.
— Пропуснах да ти кажа — обади се по едно време той, — че двамата с Кейлъб пуснахме обява в сайта на „Хералд“. В раздела за изгубени и намерени вещи. Решихме, че този, който е изпуснал фотоапарата, отчаяно ще иска да си го върне и ще се обади.
Но можеше и да не го направи.
— Добър ход. — Наведох се през масата и сниших глас. — Смяташ ли, че това на камиона може да се приеме на сериозно?
Той се наклони на една страна и надникна покрай мен към камиона, който бездействаше на мръсния паркинг. Отзад в откритата каросерия имаше висока бяла рекламна табела, Саймън прочете гласно нейното послание: „Следвай конския ти-знаеш-какво до стоте вълшебни акра на Мейн“, после пак се облегна назад.
— Знам ли. Но така със сигурност грабват вниманието. И това очевидно действа, дори когато камионът не се движи. Затова мисля, че може да се приеме на сериозно.
Изчаках очите му да срещнат моите и попитах:
— Искаш ли да тръгваме?
— Към стоте акра ли?
Кимнах и затаих дъх. Имаше много причини да ми откаже — нито знаехме къде точно се намира това място, нито дали е далече от тук. А и нищо чудно да се окаже просто капан за туристи. Трябваше да се върне час по-скоро в Уинтър Харбър, за да се чуе с Кейлъб и да направят ново разследване. Имаше достатъчно основание да изтъкне коя да е от тези причини като основателна.
Вместо това той натъпка още едно голямо парче от палачинката в устата си, сдъвка го, преглътна и каза:
— Тогава да побързаме. Ако земята наистина е вълшебна, кой знае какви са възможностите на тоя камион.
Разсмях се. Двамата едновременно скочихме, после настана лек смут, защото по едно и също време посегнахме да платим.
— Ти ще черпиш следващия път — каза той.
Усмивката ми стана още по-широка.
— Дадено.
Помахахме на сервитьорката за довиждане и тя ни отвърна от един отворен прозорец на ресторанта. После се завтекохме към джипа. Шофьорът на камиона се беше появил отнякъде и вече го изкарваше на пътя. Возилото му определено не приличаше на летящо килимче: щом го настигнахме, непрекъснато се налагаше да набивам спирачки, за да не се забия в задницата му и в конския ти-знаеш-какво, от който имаше цели два броя. През следващите двайсетина минути двамата със Саймън непрекъснато се шегувахме и се заливахме от смях. Реших, че където и да отиваме, трябва да е наистина вълшебно място, защото ни действаше още отсега.