— Най-малкото, което можем да направим за съседите. — Той извърна очи и погледът му взе да шари наоколо. — Някой от нашите скоро ще ви доведе конете, а плащането ще уредим по-късно. Приятно прекарване!
Когато той изчезна в конюшнята, се обърнах към Саймън и му показах шортите.
— Ей сега се връщам.
Лесно можех да намъкна късите панталонки под полата и да я сваля, без да покажа и сантиметър гола кожа, но преобличането беше добър претекст да остана за малко сама. Грабнах чантата си от джипа и се скрих зад конюшнята. Когато се уверих, че Саймън още е край камиона и не ми обръща внимание, смених дрехите си и изгълтах две бутилки солена вода, които носех в чантата. Сутринта бях плувала два часа и изпих толкова много вода, че от ситните капчици в порите кожата ми излъчваше меко сияние и досега. Това ме караше да се чувствам отлично.
Не знаех обаче как ще реагира тялото ми след толкова дълго време, прекарано в близост до Саймън. Ето защо предпочитах да се презапася със солена вода, вместо да се обезводня пред очите му.
— На това му се казва резервоар.
Извърнах се рязко. Към мен приближаваше младеж с джинси, яке с емблемата на фермата Лангден и лопата на рамо.
— Моля? — казах.
Той кимна към празната бутилка, която държах.
— Пресуши цялото това нещо, без дори веднъж да си поемеш дъх. Впечатлен съм.
— Благодаря. — Опитах се да се усмихна, докато отстъпвах заднешком. — Изглежда съм била по-жадна, отколкото предполагах.
— Да не се изгуби. Мога ли да ти помогна с нещо?
Той ускори крачка. Аз също. И залитнах, защото петата ми се удари в камък. Извиках, когато две здрави ръце ме прихванаха изотзад и силно ме изтеглиха, за да стъпя на крака.
— Тя е добре — каза Саймън. — И двамата сме добре.
Опитах се да успокоя дишането си. Младежът спря и леко повдигна лопатата. Миг по-късно я отпусна и бавно взе да отстъпва назад.
— Спокойно, човече. Просто си върша работата.
Не помръднах, докато не изчезна зад ъгъла на конюшнята.
— Май е по-добре да си вървим — предложи Саймън.
Напъхах празните бутилки в чантата си и се извърнах към него.
— За нищо на света. Чувствам се отлично и наистина искам да пояздя.
— Този можеше да…
— Този беше съвсем безобиден. Не би си помислил да ми посегне, а дори да го беше направил, щях да се справя с него.
Не бях толкова сигурна, колкото се показвах, но, изглежда, някак успях да убедя Саймън. Затова той не се възпротиви, когато стиснах ръката му и казах:
— Хайде. Давай да оседлаем нашите еднорози, пегаси или както там викат на конете по тия места.
Скоро обаче се видя, че нашето средство за обиколка из стоте вълшебни акра на Мейн са най-обикновени коне. Моят беше тъмнокафява кобила с бяло петно на муцуната, която леко накуцваше. На Саймън се падна стар сив кон. Инструкторът ни беше женен мъж с вид на човек, който вече има внуци. Той ни даде няколко съвета как да спираме, как да тръгваме и да насочваме конете и ни демонстрира как се качва на седлото.
Опитах първа, сложих крак в стремето и стиснах юздите, за да се издърпам нагоре. Тъкмо се канех да прехвърля другия си крак през гърба на кобилата, когато усетих как Саймън внимателно постави ръце на хълбоците ми. Той явно искаше да ми помогне да се вдигна, но неочакваното му докосване спря дъха ми и ме извади от равновесие. Прехвърлих една ръка през седлото и напрегнах всичка сила да се преметна отгоре.
— Фасулска работа. — Усмихнах се и отметнах падналата пред очите ми коса.
Саймън потупа кобилата, сякаш я молеше да внимава с мен, после се качи на коня си. Трябваха му няколко опита, докато се озове на седлото, но не стана ясно дали причината беше в плашливостта на коня, или защото Саймън беше нервен.
Щом и двамата се закрепихме здраво на седлата, взехме да водим конете напред-назад по алеята за коли. Инструкторът, явно доволен от новопридобитите ни умения, позволи да отидем на голямата ливада, но предупреди да не излизаме извън оградата и да държим къщата под око. Спазвахме неговите указания… докато не открих една пътека в най-отдалечения край на ливадата.
— Как мислиш, накъде ли води? — прошепнах, сякаш някой можеше да ни чуе. — Дали към двореца на Пепеляшка? Или към чаеното парти на Лудия шапкар? А защо не и към Оз?
— А може би към всички тях — предположи Саймън.
Тъй като виждах само покрива на фермата, обърнах кобилата и я подкарах нагоре по ниския хълм. Вторият етаж на къщата тъкмо се показа, когато дръпнах юздите.