В този момент предишната — само отпреди седмица — Ванеса веднага щеше да се разколебае и нямаше да направи онова, което направи новата Ванеса.
Тя го целуна. Аз го целунах. Без преди това да се обръщам към него, изчаквайки и той да се обърне към мен; без да пристъпвам по-близо, с надеждата той да направи същото. Поставих ръката си върху неговата, дръпнах го леко, така че да мога да се промуша в тясното пространство между него и парапета, надигнах се… и го целунах.
Може би точно това имаше предвид Шарлът, когато разговаряхме на плажа преди няколко седмици. Тялото ми действаше по своя воля, без да чака изоставащата мисъл да го настигне. Дали това не беше проявление на моята нова мощ?
Каквото и да ме движеше, ако подозирах за ефекта от това еднократно действие, бих го извършила много по-рано. Защото всичко останало — колебанието, въпросите и предубежденията — изчезна. Нервността и притеснението бяха изместени от възбуда; срамежливостта — от дързост. Обикновено първите ни целувки, особено ако не се бяхме виждали с дни, винаги започваха полека. Внимателно. Нежно. Този път обаче прескочихме първоначалния момент, устните ни се движеха трескаво, достигайки места, които иначе си позволяваха да докоснат в най-разгорещения момент на любовния акт. Ръцете му твърдо и уверено се спускаха надолу по гърба ми, обхванаха хълбоците ми. Притиснах цялото си тяло към неговото, сякаш без капчица съмнение предугаждах желанията му и бях сигурна, че няма да се отдръпне.
Странното бе, че аз го направих.
Той се наклони към мен, притисна ме към парапета на моста. Смъкнах пуловера му, после се опрях с две ръце на перилата и се повдигнах. Краката ми обвиха кръста му, дланите му пристегнаха талията ми. Устните му се плъзнаха надолу по шията ми и по откритата кожа на деколтето. Вплетох пръсти в косата му и придърпах лицето му към своето. Той плъзна ръка по гърба ми, хвана яката на якето и дръпна надолу, докато то не се изхлузи от раменете ми. Както устните му пърхаха по рамото ми, ръката му смъкна тънката презрамка на потника ми. Другата му ръка пълзеше по десния ми хълбок, под колана на късите панталонки. Още по-силно обвих краката си около кръста му и го зацелувах, докъдето стигаха устните ми — шията, челюстта, нежната кожа зад ухото.
Добре съм — помислих си, подготвяйки се за въпроса, който знаех, че следва. — Всъщност се чувствам направо страхотно. Точно… теб… искам. Ти си всичко, което искам.
Само че въпросът, който Саймън винаги задаваше, независимо колко сме били заедно, така и не прозвуча.
Значи, или бях дори по-убедителна, отколкото допусках, или и някой друг беше станал по-смел.
— Вие двамата забелязахте ли, че конете тръгнаха без вас?
Саймън отскочи назад. Покрих устата си с ръка, сякаш исках да залича всякакви доказателства какво сме вършили току-що, после скочих от перилата.
В края на моста стоеше Джак, яхнал висок кон. Той кимна към пътеката, по която конете ни се отдалечаваха в посоката, откъдето бяхме дошли.
— Може би все пак ще ги настигнете — продължи той. — Вече десетина от работниците ми ви издирват, а два изпуснати коня няма да направят живота им по-лек.
След това се обърна и препусна обратно, но първо ни смигна закачливо.
Още секунда стояхме, без да помръднем, после и двамата избухнахме в смях. Той бе толкова облекчаващ, така ободрителен, че дори не се притесних от мисълта какво ни чака, като се върнем във фермата.
— Ела насам — каза Саймън, когато смехът поутихна. Протегна ръка, която поех, и той ме дръпна към себе си. — Ванеса…
Когато не продължи, аз кимнах, опряла чело в гърдите му.
— Знам. И аз също.
Той ме целуна по челото, по върха на носа, по устните. Леко. Внимателно. Нежно.
После настигнахме конете и се върнахме във фермата, където не ни чакаха никакви неприятности, а само топло посрещане.
Не бързахме да се връщаме в Уинтър Харбър. По пътя обратно се отбихме за обяд, обиколихме няколко магазинчета за антики и направихме почивка за една дълга и спокойна вечеря. Разговорът вървеше ведро и никой от двамата не спомена за събитията от миналото лято, миналата есен или дори миналата седмица. На мен лично през цялата вечер дори не ми хрумна за тях.
Никой от двама ни не искаше този ден да свършва, но решихме, че е по-важно да не разтревожим родителите си, защото пред нас имаше още много такива дни. Затова, щом слънцето започна да клони на запад, ние поехме в източна посока.