Мисълта, че Саймън иска да е с мен, ми даваше кураж, и когато той пожела да кара на връщане, просто му подадох ключовете. От последното ми плуване бяха минали дванайсет часа и макар тайно да отпивах солена вода на едри глътки, силата ми постепенно се изчерпваше. Пък и денят беше богат на толкова събития, че нищо чудно умората ми да се дължи и на преживяното.
Изглежда, по някое време съм задрямала, защото както гледах обагреното в червено небе над полските цветя, така в следващия момент се пробудих внезапно от мигащи червени светлини.
— Какво става? — попитах, изправяйки се на седалката. — Къде сме?
— Изглежда, е станала злополука. — Гласът на Саймън звучеше напрегнато. Джипът бавно напредваше в опашката от коли. — Току-що влязохме в Уинтър Харбър.
Злополуки ставаха непрекъснато. Давах си сметка, че това се случва постоянно, на обикновени хора по обичайни причини. Затова успях да запазя спокойствие, докато минавахме покрай двете полицейски коли и линейката и наближихме медицинските работници, които се опитваха да възстановят сърдечната дейност на пострадал човек.
После един от тях се отмести. Маската на дихателния апарат падна от лицето на момичето и главата й клюмна на една страна.
Безжизнените очи на Карла срещнаха моите.
Глава 14
Малко повече от година след като Джъстин Сандс, първата жертва от поредица фатални инциденти миналото лято, беше открита в подножието на Скалите на Хиона, тялото на Карла Марсиано, току-що завършила гимназията в Уинтър Харбър и рекордьор на училищния отбор в бягането на 400 м, е намерено на кръстовището на Мейпъл Аейн и Вашингтон Авеню.
Води се разследване и полицията усилено издирва очевидци. Ако вие или ваш познат имате информация за причините, довели до смъртта на госпожица Марсиано, молим ви да се обадите в Полицейския участък на Уинтър Харбър на телефон 207-555-3900.
Продължаваме да следим развитието на случая, очаквайте още новини.
— Това е качено на сайта на „Хералд“ след по-малко от дванайсет часа — каза Пейдж. — Някой новодошъл в града не би предположил, че само допреди година единственото нещо на този сайт беше тъпият комикс, който показваше как да събираме хартия за вторични суровини в града.
— Само това ли можеш да кажеш по въпроса — попитах.
Тя затвори лаптопа си и се облегна назад.
— Разбира се, че не. Това е ужасно. Трагично. И тотално ме побърква. Но ако започна да обяснявам колко ме побърква, съвсем ще полудея. А лятото едва сега започва и не е време да си губя ума.
Огледах се наоколо, за да се уверя, че все още сме сами на терасата за почивка на персонала.
— Но ти я познаваше. Казвала ли е някога нещо, което да подсказва, че…
— По петите й са злите сирени ли? Не. Освен това тя се задържа тук само няколко дни, като половината от времето тичаше като обезумяла напред-назад, а през останалата половина ревеше. Единственото, което успях да разбера, е, че има скъпо влечение към хартиените кърпички. — Пейдж сведе очи към скута си, после зарея поглед над пристанището. — Че имаше скъпо влечение към хартиените кърпички.
Проследих погледа й. Повърхността на водата беше равна и спокойна. Безоблачното небе имаше яркосин цвят. Също като вчера, онзи ден и по онзи ден, времето в Уинтър Харбър беше идеално. Това може би трябваше да ми подейства окуражаващо, след като всички жертви миналото лято, включително Джъстин, бяха открити след силна гръмотевична буря… Но в същото време правеше случая още по-заплетен.
— Ами ти? — обърна се към мен Пейдж. — Не ти стига, че си я видяла да лежи там, насред пътя, ами и да четеш тия писания… начело с името на сестра ти… — Тя вдигна слънчевите очила високо над челото си и се наклони към мен. — Добре ли си? Искаш ли да си вземеш един ден почивка, да прекараш известно време с вашите?
— Не, благодаря. Добре съм. Изпитвам известна вина, но иначе съм добре.
— Вина ли? Защо?
— Заради първата мисъл, която ми мина през главата, когато успях да огледам жертвата снощи.
Пейдж сложи длан върху ръката ми на масата.
— Точно както казваш, случилото се е ужасна трагедия, независимо че…
— Всичко е наред, Ванеса.
— Но аз почувствах облекчение, че е момиче. — Думите сами изскочиха от устата ми. — Ужасно е, знам, обаче…