Усмихнах се насила и му обърнах гръб. Усещайки как погледът му лази по гърба ми, аз се скрих зад бара и грабнах чифт сребърни прибори и захарница. Разнесох ги по съответните маси, като гледах да не се бавя, за да не привлека още нечие внимание. След това се отправих към фоайето, където още няколко посетители чакаха да бъдат настанени. Дръпнах в движение няколко менюта от лавицата и насочих клиентите — три компании, и трите мъжки — към техните маси. Когато на минаване хвърлих поглед към отражението си в огледалото над студената камина, забелязах, че по челото ми вече са избили капчици пот. Това ме накара да се сетя за подмятането на Натали за климатика. Термостатът беше в другия край на салона, точно до вратата към кухнята. Втурнах се натам, придържайки се плътно към стената, за да избегна нова среща с моя обожател.
Тъкмо бях успяла да сваля температурата от двайсет и четири градуса, долната граница на икономичния режим според Пейдж, на двайсет и два, когато мобилният в джоба на късите ми панталонки избръмча.
„Кейлъб се успа. Идвам скоро. — С.“
Написах в отговор:
„Не бързай. Аз съм тук.“
— Бездънни бъчви.
Вдигнах поглед от телефона. Пейдж стоеше до мен, препасала престилка и с ръце на кръста.
— Моля? — Чух добре какво каза, но не разбрах за какво говори.
— Бащата на Натали е предложил нещо като бонус на всеки, който дойде преди осем. Затова дай да им предложим безплатни питиета и да им наливаме чашите колкото пъти пожелаят — кафе, чай, газирана вода, портокалов сок. Ако поискат да си напълнят и термосите, преди да отплават, така да бъде.
Някакво чувство — подозрение, предпазливост, завист — се надигна от дъното на стомаха ми. Бащата на Натали? Какво общо имаше той с всичко това?
Пейдж свали ластика от китката си и върза тъмната си коса на конска опашка.
— Онзи ден двете с нея нахвърляхме няколко идеи как да съживим бизнеса, после тя ги споделила с баща си, който на свой ред очевидно ги е раздрънкал на цялото пристанище. Щях да се вбеся… ама виж ресторанта сега. — Тя се обърна към мен със светнали сиви очи. — Може пък нещата все пак да потръгнат.
Отворих уста да я засипя с въпроси, но гласът ми секна, когато тя извади от джоба на престилката си химикалка и бележник и ми ги тикна в ръцете.
— Нали нямаш нищо против да вземеш някоя и друга поръчка, докато настаняваш хората? Само днес, обещавам. Една свободна минутка да ми остане и ще се обадя на някои от сервитьорите, които напуснаха преди няколко седмици. — Тя се протегна и ме целуна по бузата. — Благодаря ти. Ти си върхът.
Наблюдавах я как вади от джоба на престилката си друга химикалка и бележник и се втурва между масите. Преди да стане управител на ресторанта, Пейдж работеше като сервитьорка тук. А сега се смееше, бъбреше и се шегуваше, буквално омагьосвайки посетителите. Чак когато мина покрай моя обожател и той я измери с преценяващ поглед, си дадох сметка, че клиентите са главно мъже. От всичките трийсетина посетители само четирима имаха дамска чанта, провесена на облегалката на стола. Останалите бяха развлечени, обрулени от ветровете, гладни мъже. При това не какви да е, а рибари.
Които се подсилваха, преди да излязат в открито море.
Ресторантът на Бети винаги е бил популярен, но през последните години беше по-скоро туристическа забележителност, отколкото предпочитано от местните място. Тази тълпа определено се състоеше от нови — и особено необходими в този момент — клиенти. Ето защо, въпреки резервите си, повечето от които бяха свързани с факта, че Натали раздава аванти без официалното съгласие на Пейдж, аз се отправих към една от масите, клиентите на която тъкмо бях настанила.
Следващите двайсет минути изобщо не успях да подвия крак. Накрая едва дишах. Заедно с Пейдж и Натали непрекъснато приемах поръчки, пълнех чашите, сервирах храна, чистех и забърсвах масите и настанявах новодошлите. Освен това се опитвах да не обръщам внимание на комплиментите и парирах опитите за флиртуване, което беше още по-трудно и изтощително, отколкото да отгатвам желанията на посетителите още преди да успеят да ги изрекат. Скоро се чувствах толкова разгорещена, жадна и уморена, че взех да се отбивам зад бара за по няколко глътки солена вода между две поръчки.
Тъкмо бях поела поредната доза солена вода и се изправях, когато мобилният ми пак избръмча с ново съобщение от Саймън.
„Вече сме на път. Нямам търпение да те видя.“