Думите се размазаха пред очите ми. Примигнах, за да си проясня погледа, и опрях ръка до главата си, която сякаш кръжеше. Затворих капачето на телефона, приклекнах да отпия от чашата със солена вода, която държах зад бара, и пак се изправих. Този път залитнах и трябваше да се вкопча в касовия апарат, за да не падна.
— В дамската тоалетна е свършила тоалетната хартия — обяви Пейдж, докато префучаваше покрай мен на път за кухнята. — Ще метнеш ли няколко рула, моля. Благодаря!
Зарадвана, че имам извинение да напусна салона, взех една свободна солница иззад бара и се втурнах към фоайето, където бяха тоалетните. Краката ми сякаш омекваха с всяка крачка. Когато най-после зърнах отдалече външната врата, почти на един скок взех оставащото разстояние и влетях в дамската тоалетна.
Вътре се уверих, че и двете кабинки са свободни, после заключих вратата и пуснах водата от кранчето. Когато един от умивалниците се напълни, развинтих металното капаче на солницата и я изпразних вътре. Погледнах се в огледалото, докато разбърквах водата с ръка. Добре че бях сама, та никой не успя да чуе стенанието ми.
След обичайното плуване и душ тази сутрин изглеждах съвсем нормално. Сега обаче кожата ми беше бяла като порцелановия умивалник, макар да се чувствах толкова разгорещена, че по лицето и врата ми се стичаше пот, от която яката на блузата ми беше станала вир-вода. Сутринта подсуших косата си, но тя вече беше толкова мокра, сякаш току-що излизах от океана. Безцветният гланц, който винаги слагах, се беше изтрил от устните ми. Сега те бяха бледорозови и напукани.
Най-зле обаче бяха очите. Обичайният им цвят беше лешников със син оттенък. Понякога, в зависимост от светлината, изглеждаха сиви, даже сребристи. Напоследък все по-често забелязвах метални отблясъци в тях, от което стомахът ми се свиваше, тъй като сребристите очи бяха обща отличителна черта за повечето сирени.
Сега обаче беше още по-зле.
В момента цветът им не преливаше от сиво-синьо през стоманено до тъмнозелено, което ми напомняше за океанските дълбини. Това не бяха даже пъстрите лешникови очи, които прикриваха истинската ми същност. И не защото в момента изглеждаха много по-малки… заради кожата, увиснала над тях. Веждите тежаха надолу и затискаха клепачите. Вътрешните и външните ъгълчета на очите ми бяха провиснали. Иначе гладката кожа под очите сега беше набръчкана.
Отстъпих назад, взирайки се в отражението си.
Какво става с мен?
Несъзнателно отправях този въпрос към Шарлът и се ослушвах за отговор. Когато не го получих, наведох глава и започнах да плискам лицето, шията и ръцете си. После загребах от водата с две шепи и започнах да пия. Продължих така, докато най-накрая престанах да усещам вкуса на солта и лицето ми се охлади. После отново се огледах.
Доста по-добре. Очите ми, макар и още тъмни, вече бяха възвърнали нормалната си големина, но кожата ми още беше изопната и едва-едва порозовяваше.
Това ли имаше предвид Шарлът, когато каза, че ненофарите се нуждаят от повече и по-чести дози енергия, в сравнение с останалите сирени? Ще се състарявам ли с по десет години всеки ден, ако не я осигурявам на тялото си? И щом като съм по-надарена от обикновените сирени, това ще ми помогне ли да си набавям по-лесно тази енергия?
Някой блъсна вратата на тоалетната и ме накара да подскоча. Когато не успя да влезе, тази, която напираше отвън, почука.
— Момент, моля! — Издърпах няколко хартиени кърпи от рулото на стената. Когато подсуших лицето си, измъкнах ключа от джоба на панталонките си и се отправих към малкия шкаф с резервни материали. Отключих вратичката и посегнах да взема нови рула тоалетна хартия, но такива нямаше. Рафтът беше празен.
Излязох от тоалетната, обясних положението на жената, която чакаше отвън, и обещах веднага да се върна.
Открих Пейдж и я попитах къде е резервната тоалетна хартия, а тя ме отпрати към големия килер в мазето. На път за там хвърлих поглед към отражението си в огледалото над камината в салона и забелязах, че колкото бързо преди се беше опънала кожата на лицето ми, толкова бързо сега възвърна своята мекота. Забелязах и че обожателят ми още не си е тръгнал и… в момента ме наблюдава.
Погледнах часовника си. Ако се съди по неговото последно съобщение, Саймън трябваше да пристигне всеки момент. Гледката от предишната нощ с нова сила върна спомена за миналото лято, а аз исках на всяка цена да го залича от съзнанието му. Ако държах да си наваксаме пропуснатото време, в никакъв случай не трябваше да ме заварва в този вид. След това нямаше да има значение какво говоря — той щеше веднага да се обезпокои, а може би и занапред щеше непрекъснато да се тревожи. Най-бързото и просто решение бе да скоча в залива, който се намираше буквално в задния двор на ресторанта на Бети. Обаче нямаше как да го направя, без някой да ме види.