В главата ми започнаха да се мяркат различни образи. Колин Купър, ученик от подготвителното училище „Хоторн“, който се носи по водите на река Чарлз. Матю Харисън, набиращ кандидати за колежа „Бейтс“, удавен в басейна на „Хоторн“.
Паркър Кинг, суперзвезда в отбора по водно поло на „Хоторн“, застанал до моето гардеробче, тичащ през градския парк, надвесил се към мен…
… Как ме целува.
Взех солницата от масата, отвинтих капачката и изсипах половината съдържание в кафето си. После я протегнах към Пейдж и когато тя кимна, изсипах останалото в нейната чаша.
— Времето в Бостън обаче си беше съвсем наред — казах, след като отпих голяма глътка. — Понякога малко по-дъждовно, но иначе нищо необичайно.
— Което още повече притесни хората, когато жертвите там толкова много напомняха на тукашните.
Зарадвах се, че се изрази толкова мъгляво. На персонала на рибената къща нямаше нужда да се припомня за удавените мъже, разтегнали посинели устни в неизменна усмивка.
— Откъде са разбрали? — попитах. — Нали и двете четяхме „Глоуб“ всеки ден. Там никъде не се споменаваше как са изглеждали жертвите, когато са ги открили.
— Сега това има ли някакво значение? Тръгна слух, а слуховете се разпространяват доста бързо. Някой от „Хоторн“ може да го е споменал пред човек от друго училище и така се е разнесло. Повечето летовници в Уинтър Харбър идват от Бостън и сигурно щом са събрали две и две, са решили да изкарат това лято на друго място. Защото не става дума само за нас — целият град пострада.
Апетитът ми се изпари и аз разсеяно побутвах яйцата из чинията, докато обмислях думите й. Ако казаното от Пейдж беше истина, лятото тук ще бъде доста различно от миналото, когато бизнесът процъфтяваше и туристите се множаха. Въпреки че аз се замесих във всичко това едва след първото убийство, извършено от сирените, не можех да не се чувствам отговорна.
— Госпожице Марчанд!
Рязко вдигнах глава. Една млада сервитьорка стоеше на най-горното стъпало на стълбището, кършеше ръце и гледаше зад себе си, сякаш някой я гонеше по петите.
— Луис го направи! Сложи някакъв специален пипер. Ама аз не знаех. А клиентът щом хапна и се задави. Сега заплашва да ни съди.
Пейдж също вдигна глава.
— Луис заплашва да ни съди ли?
— Не, клиентът. — Сервитьорката ахна и впери поглед към долния етаж. — О, не. Той е в кухнята. Отишъл е в кухнята и крещи на Луис. — Тя обърна поглед към Пейдж с треперещи устни и навлажнени очи. — Не може да ме съди. Нямам никакви пари. Нали затова се хванах на работа тук. Това е първият ми ден, имам само два долара от бакшиши и…
Пейдж вдигна ръка. Момичето млъкна.
— Виждаш ли онзи кей там? — Пейдж махна по посока на пристанището.
Момичето кимна.
— Защо не си вземеш почивка и не отидеш там.
— Сега? Ами аз съм на работа едва от час. Луис каза, че ние…
— Луис готви — прекъсна я Пейдж. — Аз съм управителят. Вземи си петнайсет минути почивка. Когато се върнеш, всичко ще е под контрол.
Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, но след обещанието на Пейдж сервитьорката й се поклони. Буквално — събра длани, сведе глава и се наведе напред.
— Благодаря, госпожице Марчанд. Толкова ви благодаря — каза и изчезна надолу по стълбите.
Обърнах се към Пейдж.
— Госпожица Марчанд?
— Казах й да се обръща към мен на малко име, кълна се. — Тя взе едно гроздово зърно от чинията и го пусна в устата си. — Сигурно им вдъхвам респект, въпреки че изобщо не съм си го поставяла за цел. Откакто съм дошла, целият персонал е суперлюбезен и внимателен към мен. С изключение на прословутия ни главен готвач, разбира се.
— Дали не е защото Бети ти повери управлението на ресторанта?
— Сигурно.
Наклоних се още по-близо към нея.
— А не мислиш ли, че има нещо общо и с… Така де, дали не се държат по-различно, защото…
— За първи път това лято злата ми сестра не е тук, за да тормози всички ли? А чувството за вина, че изпитват облекчение от този факт, съчетано с искрената им симпатия към мен, ги кара да ходят на пръсти?
Не бих се изразила точно така, ако изобщо успеех да открия подходящите думи, но горе-долу това беше смисълът.
— Да.
— Може и така да е. — Сините й очи се извърнаха към сервитьорите на десетина крачки от нас. Когато заговори отново, гласът й беше малко по-силен. — Тук захладня. Ще ми се да си бях взела сакото.