Но съществуваше и друг изход.
— Здравейте отново. — Стоях само на сантиметри от моя обожател и се усмихвах. — Как върви при вас?
— Бавно — изръмжа неговият приятел. — Но иначе е добре.
С разтуптяно сърце опрях едното си бедро в масата и се обърнах към по-младия мъж.
— А Вие как сте?
Той се облегна на стола и ме изгледа преценяващо.
— Още съм гладен.
— Съжалявам да го чуя. Какво още мога да ви предложа? Палачинки? Пържени филийки?
Очите му леко се присвиха. И двамата знаехме, че не говоря за храна. Затова се наведох ниско към него, сложих ръка върху неговата и прошепнах в ухото му:
— Как се казваш?
Усетих как мускулите му се напрягат под пръстите ми. Освободената от тялото му енергия премина директно в моята кожа.
— Алекс.
Преглътнах и опитах отново.
— Откъде си?
Той остро си пое въздух. Почувствах, че краката ми вече укрепват.
— Портланд.
— Страхотен град. — Още повече доближих устни до ухото му. — Или поне така разправят.
Той наклони подканящо глава. Приливът на енергия, тръгнал от краката, продължи нагоре към гърдите и шията ми.
— Трябва да дойдеш някой път. Ще се погрижа да си изкараш добре.
Гласът му трепереше. Изправих се и незабелязано проверих ефекта от този разговор в огледалото над камината.
— Страхотно — казах.
Стиснах лекичко ръката му за всеки случай и прекосих салона, без да се обръщам назад. В кухнята се погрижих да избегна зоната на словесен и физически обстрел от Луис, която благодарение на сутрешния наплив заемаше почти цялото помещение. Вървейки плътно покрай стената, се отправих към задното стълбище.
Бързо установих, че мазето е единственото място в ресторанта, което Пейдж не беше удостоила с опресняване на боята или смяна на крушките. То продължаваше да е мрачно и влажно и в него се носеше мирис на плесен и пържени картофи. Изпочупени мебели, покривки и прибори бяха натрупани на големи безразборно пръснати купчини. Килерът със запасите беше съвсем в дъното и ми отне няколко минути, докато си проправя път по криволичещата пътека до него. С известно облекчение установих, че вратата лесно се отваря, а крушката вътре още не е изгоряла, но то се изпари при вида на пакетите с тоалетна хартия на най-горните рафтове, почти до тавана.
— Страхотно — казах отново, но не така въодушевено като преди малко.
Върнах се обратно в мазето и започнах да търся, докато не попаднах на стар метален сгъваем стол, който не се разпадна, когато го отворих. Замъкнах го в килера, поставих го пред рафтовете и стъпих отгоре. Дори при тая допълнителна височина пръстите ми едва докосваха дъното на кутията с тоалетна хартия. Взех внимателно да я тегля напред, докато се наклони заплашително над главата ми. Тогава бързо я сграбчих с две ръце, но я изпуснах в мига, когато столът под мен поддаде.
Стоварих се на пода, приземявайки се тежко на едното коляно. Кутията не успя да ме улучи при падането, затова пък уцели крушката. Отгоре ми се посипаха парченца стъкло и аз вдигнах ръце пред лицето си, като в същото време се опитвах да се скрия под най-ниския рафт.
— Ванеса!
Едва долових мъжкия глас през шума от счупено стъкло, но знаех, че трябва да е Саймън. И слава богу. Пейдж сигурно му беше казала, че съм долу.
— Здрасти! — Измъкнах се изпод рафта и се опитах да намеря пътя в тъмното. — Тук съм!
Използвайки телефона като фенерче, открих кутията и я обърнах с капака нагоре. Тя все още беше здраво запечатана, затова стиснах телефона със зъби и извадих връзката с ключове от джоба си. Сложих ръка върху кутията, готова да разрежа лепенката, но политнах назад, когато отхвръкнало парче стъкло се заби в дланта ми.
Изкрещях. Телефонът падна на пода и слабата му светлина съвсем угасна.
— Ей, какво става?
Извърнах се към Саймън. Гласът му звучеше някак различно. Загрижено, но в него имаше и още нещо. За съжаление, не виждах лицето му, за да ми подскаже какво е. В килера беше толкова тъмно, че можех да разчитам единствено на пръстите, но не и на очите си. Кръвта вече капеше от ръката ми.