— Нищо — отвърнах. — Просто си порязах ръката. Но иначе съм добре. Добре съм.
В действителност доста ме болеше, но не исках той да усети това. Затворих очи, защото се напълниха със сълзи, и не се съпротивлявах, когато той взе ръката ми в своята. Очаквах веднага угрижено да провери състоянието ми и да започне да ме убеждава, че раната ми съвсем не е безобидна.
Той обаче нищо не каза. Подържа дланта ми известно време, после пръстите му се плъзнаха нагоре към китката. Пристъпи по-близо и обви ръка около талията ми.
Замръзнах. Не знаех какво прави и как да реагирам на това. Толкова ли съм била напориста вчера, че вече ме мисли за лесна? Ако е така, да го оставя ли да действа, за да не задава повече въпроси?
Той ме притегли към себе си. Опрях здравата си ръка до гърдите му.
— Ей — казах нежно. — Сигурна съм, че ръката ми е наред, но все пак трябва да я превържа с нещо. За всеки случай.
Той доближи лице до моето. Усетих го как кимва.
— Ей сега — прошепна.
Телефонът ми, който продължаваше да лежи на пода, завибрира. Слабата червена светлинка не успя да освети помещението, но все пак беше достатъчна, за да различа изцапаните кафяви ботуши, опрени в сандалите ми.
Саймън не носеше работни ботуши. Даже нямаше такива. Затова пък Алекс, мъжът, с когото флиртувах преди малко, беше с ботуши. Забелязах ги, когато се надвесих близо до ухото му.
Отворих уста да изкрещя и опрях ръка в гърдите му, за да го отблъсна. Но тогава и другата му ръка пропълзя около кръста ми и той стегна хватката си. Гърдите му опряха моите, когато пристъпи напред. Стана ми ясно, че не мога да му надделея със сила — не и ако използвам единствено мускулите си.
Насилих се да вдигна ръце и да ги обвия около врата му. Гласът ми остана тих, но настоятелен.
— Харесва ли ти на плажа? — попитах.
Той кимна пак, опрял глава в шията ми.
— Хайде тогава да се поразходим. Денят е прекрасен. Ще ми е приятно да го прекарам с теб навън.
— Добре — промърмори той. — По-късно.
Устните му се плъзнаха по ключицата ми. Преглътнах надигналия се писък.
— А защо не сега? — едва изрекох.
Той целият се опря на мен, притискайки гърба ми до стената. Ръцете му запълзяха надолу по бедрата ми. Когато се опитах да заговоря, той ми затвори устата със своята.
Извърнах лице и взех да се гърча под тежестта му. Той не каза нищо, но ме притисна още по-силно и затърси устата ми с устни. Съпротивата изцеждаше цялата ми енергия и си давах сметка, че след секунди ще остана съвсем без сили.
Затова изкрещях. Колкото сила имах. Но този звук не беше пронизителен. Нито остър и тревожен.
Той беше мек. Сладък.
Въздействащ.
Алекс ме пусна и отстъпи назад. Стъписана от неговата реакция и от онова, което я предизвика, аз успях да помръдна едва след секунда. Най-накрая побягнах към вратата. Препускайки през мазето и нагоре по стълбите, аз само смътно си давах сметка за ярката светлина, която идваше иззад мен.
Щом влетях в кухнята, се постарах да се приведа в приличен вид. Не исках да стресна посетителите, но имах нужда от Пейдж. От Саймън. Някой, който да ми обясни какво се беше случило току-що.
За щастие, не ми се наложи да търся надалече. Саймън и Кейлъб седяха на бара. Пейдж им наливаше кафе.
— Ванеса! — Саймън скочи на крака. Кейлъб го последва.
— Божичко! — Пейдж изпусна каната с кафе на плота и грабна купчина чисти платнени салфетки.
— Добре съм — казах, когато ме наобиколиха.
Което беше лъжа по три причини.
Раната ми беше толкова дълбока, че кръвта капеше по пода.
Подобна рана би трябвало толкова силно да боли, че в сравнение с нея ампутацията да е желано избавление. Но тялото ми сякаш беше напълно изцедено. Не усещах нищо.
Но най-тревожното от всичко бе, че Алекс от Портланд не беше в мазето.
Седеше на мястото, където го бях оставила, и похапваше палачинки.
Глава 15
— Щом ти е било неприятно да обслужваш масите, да ми беше казала.
Саймън стрелна Пейдж с поглед.
— Съжалявам — извини се тя. — Ама пък това са дванайсет шева! Трябваше да се пошегувам, или щях…
— Напълно да полудееш. А лятото едва сега започва и не е време да си губиш ума.
Саймън се извърна към мен.