— Може да е бил някой от онези приятелчета в оранжевия пикап.
Саймън се втренчи в Пейдж.
— Какви приятелчета?
— Какъв оранжев пикап? — добави Кейлъб.
Очите ни пак се срещнаха. Този път тя дори не си направи труда да се извини.
— Знаете ли, обещах да звънна на Натали и да я държа в течение, а вече става късно, затова е крайно време да го направя. — Тя стана и взе със себе си чинията с китайска храна. — Отвън връзката е по-добра. Ще съм на верандата, ако ви потрябвам.
И се изниза. Тримата със Саймън и Кейлъб поседяхме мълчаливо няколко секунди, после Кейлъб скочи от мястото си и тръгна към вратата.
— Като стана дума за фотоапарата, се сетих, че не съм си проверявал мейлите днес. Ей сега се връщам.
Щом излезе, аз се протегнах и пъхнах ръка под мишницата на Саймън.
— Не беше нищо особено — казах.
— Кое… не беше особено? — попита напрегнато той.
— Преди няколко седмици двама рибари ме заговориха в железарския магазин, докато купувах нещо за татко. Когато си тръгнах, караха след мен из града известно време. Не е кой знае какво.
Той остави чинията си, дръпна се настрани и се обърна с лице към мен.
— Напротив, Ванеса, доста сериозно е. Даже ако всичко останало — дочутото при огледа на къщата, фотоапаратът, Карла и днешният инцидент — не беше станало, пак щеше да е сериозно. Защо го подценяваш?
— Не го подценявам. — Наистина беше така. — Просто… с мен всичко е наред. Всичко ще бъде наред.
Той взе наранената ми ръка в двете си длани.
— С дванайсет шева не може всичко да е наред. Щеше да стане още по-зле, ако не ти се бях обадил тази сутрин. И това също не е добре. Трябва да го обсъдим.
Нищо не отговорих. В ума ми се въртеше само една дума — защо — но не исках да я произнасям гласно, за да не чуя отговора.
— Познаваше ли ония от железарския магазин? — миг по-късно попита тихо той.
— Не.
— Но са карали оранжев пикап, така ли?
Кимнах.
— Стар. Очукан. Отзад бяха закачени въдици.
— Регистрационният номер от Мейн ли беше?
— Така мисля, но беше доста тъмно.
— Добре. Не се сещам да съм виждал такъв наоколо, но всички рибари, местни или не, рано или късно минават през яхтеното пристанище за стръв и такъми. Двамата с Кейлъб ще си отваряме очите на четири. И ако междувременно стане още нещо, дори непознат мъж случайно да се блъсне в теб на улицата… ще ми кажеш, нали? Моля те.
Знаех, че и занапред ще му спестявам тревогите, доколкото мога, но въпреки това кимнах, защото гласът му беше толкова тъжен. Щом и двамата искаме едно и също, какво значение има как единият от нас ще направи така, че то да се случи?
— От едно нещо обаче наистина имам нужда — казах, след като дълго бреме, сякаш с часове, двамата само преглъщахме храната с неохота. — Определено ще ми помогне да се почувствам по-добре.
Лицето му просветна.
— Какво — още едно одеяло? Вода?
Станах и му протегнах здравата си ръка. Той хвърли поглед към задната врата, която все така беше затворена, после пое ръката ми. Поведох го през дневната и после по стълбите нагоре.
— Ванеса — прошепна той. — Къде отиваме? Вторият етаж не е ли с ограничен достъп?
— Не по-ограничен от първия. — Първият етаж се беше превърнал в място за нашите среднощни любовни срещи, тъй като родителите ми не идваха в къщата край езерото. — Пък и никой няма да разбере, че сме били горе. Просто искам да ти покажа нещо.
Горе беше тъмно като в рог. Но аз познавах мястото толкова добре, че се добрахме до спалнята в дъното на коридора, без нито веднъж да се спънем в нещо. Там също не запалих лампата, оставяйки единствено синкавото лунно сияние да осветява пътя ни до канапето под малкия прозорец в срещуположния край на стаята.
— Какво търсим? — Той надникна през прозореца.
— Моето любимо място.
— Езерото ли? Гледката наистина е страхотна.
— Най-хубавата в цялата къща. Но не за това те доведох. — Без да пускам ръката му, нежно го придърпах, докато не застана отдясно на канапето, след това натиснах рамото му надолу, за да седне. — Гледай сега.
Той проточи врат.
— Доста неудобен ъгъл. Единственото, което виждам, са много листа и част от нашата къща.
— Коя част по-точно?