Но сервитьорката не говореше за майката на Пейдж. Тя имаше предвид самата Пейдж.
— Не. — Едва се удържах да тръсна глава; видението бавно избледня. — Поне още не. Само се чудех дали не си обслужила един човек, преди да излезеш навън.
— Да. Онзи, който заплаши да ни съди. — Тя пристъпи към мен и огледа салона. — Той върна ли се?
Тъкмо се канех да изясня това, когато нечии стопове осветиха прозорците към паркинга.
— Няма значение — казах, затичвайки се. — И не се притеснявай, госпожица Марчанд вече овладя положението.
Изхвръкнах през главния вход, когато субаруто вече обръщаше и върху задното стъкло ясно се видя стикерът с надпис КОЛЕЖ „БЕЙТС“. За част от секундата се изкуших да се прибера вътре; познатата емблема събуди спомена за болезнените събития от миналата есен и ми напомни за всичко онова, което ми липсваше оттогава.
Както и кой е виновен за тази липса. Но после колата изръмжа, набирайки скорост, и аз се втурнах напред.
Намирах се на половината път до входа на паркинга, когато колата спря. Вратата на шофьора се отвори.
И от нея слезе Кейлъб.
— Ванеса! Добре ли си?
Въсеше вежди и бърчеше чело, докато местеше поглед от мен към ресторанта, пристанището зад него и после обратно към мен. Не ми трябваше много време да съобразя защо е толкова загрижен.
Краката ми бяха като вкопани в земята от мига, когато вратата на колата се отвори. Сега се опитах да ги раздвижа. Нехайно. С лекота. А не като че ме преследват — както всички ние бяхме преследвани миналото лято.
— Здрасти. — Усмихнах се и се опитах да надзърна покрай него към предната седалка. — Добре съм. Видях колата ти и исках да те настигна, преди да си заминал.
Чертите му се отпуснаха. Тъкмо се готвеше да отвърне на усмивката ми, когато нещо го спря и той вирна глава.
— Видяла си колата ми? — повтори той.
— От ресторанта на Бети. Тъкмо бях в големия салон и поглеждах през прозореца, когато… — Млъкнах и обърнах очи към празното субару. — О!
— Точно така. Аз нямам кола.
— Прав си. Знам това.
Той кимна. Аз кимнах. И двамата мълчахме.
Почти всеки ден през последните осем месеца обмислях какво ще кажа на Саймън, когато пак го видя. През цялото това време не се бях замисляла какво бих казала на по-малкия му брат — и любовта на живота на Джъстин, — когато пак срещна него. Грешка, защото нашата среща беше още по-смущаваща от тази между двама отчуждили се напоследък приятели.
Може би защото отчуждението се дължеше на това, че единият от приятелите беше лъгал другия, както и всички останали свои познати, по въпроса коя — или какво — е всъщност.
— Е, ами ти как си? — попитах най-накрая.
— Страхотно. — В гласа му се усети облекчение. — Много зает, но иначе страхотно.
— Още ли си на яхтеното пристанище?
— По-скоро да, отколкото не. Тая година изчетох доста неща за машините и извънбордовите мотори и капитан Монти бавно, но сигурно ме пуска в дълбокото. — Той замълча. — И Саймън помага. Затова съм със субаруто.
В гърдите ми се разля топлина.
— Той… Дали той… Искам да кажа…
— Той е добре — каза внимателно Кейлъб.
Въздъхнах.
— Рано или късно и сама ще се убедиш. Бети ни зариби с доживотен безплатен обяд тук, а Луис е инструктиран да ни готви каквото и когато пожелаем. Саймън го пропусна този път само защото Монти реши да ходи за риба и някой трябваше да го замести и да върти магазина.
Ако бях обмислила какво ще кажа на Кейлъб при първата ни среща след близо година, никога нямаше да изтърся онова, което казах сега.
— Той ми липсва.
Кейлъб не отговори веднага.
— И ти му липсваш.
Сърцето ми подскочи.
— Той ли ти го каза?
— Не е нужно да ми го казва.
Към нас приближи кола и избибипка, че иска да влезе в паркинга. Двамата с Кейлъб стояхме точно на входа и отстъпихме в различни посоки, за да й направим място. За жалост, физическото разстояние помежду ни само увеличи емоционалната ни дистанция.
— Трябва да вървя — каза той, поглеждайки часовника си.
— Разбира се. Аз също. — Затаих дъх, очаквайки да ме попита къде — дали не отивам в семейната ни къща край езерото, която беше точно до тяхната, но нямаше още дълго да остане наша — но той не го направи. Просто се обърна и пое към субаруто. Нямах намерение да го гледам пак как си тръгва без мен, затова и аз понечих да се обърна.