— Ванеса?
Извърнах се.
Кейлъб гледаше към мен, усуквайки оръфания ръкав на пуловера си.
— Нали току-що пристигаш в града?
— Дойдохме само преди няколко часа.
Той спря да усуква ръкава си. Погледите ни се срещнаха.
— Ще отидеш ли пак там?
Нямаше нужда да уточнява къде. Знаех за какво говори.
Скалите на Хиона. Винаги ходехме там през първия ден от лятната ваканция. Години наред.
Точно там умря Джъстин.
— Едва ли — отвърнах.
Той кимна, после добави:
— Ще се видим някой път.
Този път останах да го гледам как си тръгва. Заради сестра ми. Защото тя трябваше да е тук. Само ако беше тук сега, ние четиримата пак щяхме да се натоварим на колата — както правехме винаги през първия ден в Уинтър Харбър, пък и през всеки следващ летен ден.
Когато субаруто стигна края на главната улица, зави надясно и се изгуби, аз забързах обратно към ресторанта. Заварих Пейдж във фоайето да държи пред стената нови мостри за бои.
— Извинете, госпожице Марчанд — казах, — чудех се дали още наемате персонал.
Глава 3
След такава напрегната и изтощителна година, лятото преди постъпването ми в колежа би трябвало да е посветено на две неща: повече време със семейството и пълна почивка. Но по-малко от седмица след началото на лятната ваканция вече виждах родителите си само вечер и едва ми оставаше време да се отпусна. Причината бе, че вместо да не си мръдна пръста през тези три месеца, аз се хванах да работя на две места. Първото бе като салонен управител в „Рибената чорба на Бети“. Пейдж ми разреши сама да определя работното си време, но тъй като в ресторанта имах по-голям шанс да срещна Саймън, аз често се появявах още преди закуска и оставах дори след вечеря. Извънредният труд още не беше дал резултат: Кейлъб сигурно беше споменал, че ме е видял тук, защото все идваше сам на обяд. Въпреки това гледах колкото се може по-често да се навъртам наоколо — просто за всеки случай.
Втората ми работа беше като помощник на Ан, нашата брокерка, за да показвам къщата край езерото. Нагърбването ми с тази длъжност се подразбираше от само себе си. Ако мама се беше заела с това, тя непрекъснато щеше да върви по петите на Ан и да се меси в работата й, щом сметне за необходимо, докато не продадат къщата. Сега обаче реши да ни настани час по-скоро в новата лятна къща и беше прекалено заета с пазаруване и обзавеждане, за да има време за старата. Пък и нямаше вяра на татко да я замести; той беше купил къщата край езерото още преди да се запознаят и тя завинаги си остана повече негова, отколкото на всеки друг от нас. Той се закле, че е готов да се раздели с нея, но и досега, независимо дали се намирахме на плажа, в градчето, или някъде другаде из Уинтър Харбър, често го хващахме да гледа по посока на езерото Кантака.
Така оставах само аз. Мама допускаше, че аз не по-малко от нея държа да продължим напред и имаше право. Поне през повечето време.
— Мили боже, какво е умряло тук?
Външната врата се хлопна. Обърнах гръб на прозореца в дневната и видях Ан да стои в малкото преддверие. Ръцете й бяха пълни с пакети от пекарната и с лъскави сини папки. Лицето й беше застинало в намръщена гримаса.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Искам да кажа, че мирише така, сякаш някой дребен горски гризач се е лутал между стените и така и не е успял да излезе.
— Къщата е стара — отвърнах, а в гърдите ми се надигна гореща вълна. — От месеци тук не е живял никой. Винаги в началото на лятото понамирисва на мухъл.
— Няма значение дали е мухъл, или мишка. Никой няма да посегне към чековата си книжка, ако не смее да отлепи ръце от носа и устата си. — Тя влезе в дневната, стовари папките на масичката за кафе и пое към кухнята. — А като знаем каква сума иска майка ти за къщата, тук трябва да мирише на цветарски магазин.
Продължавах да стоя, без да знам какво да правя. Секунда по-късно Ан подаде глава от кухнята.
— Прозорците! — каза.
— Моля?
— Хората пристигат всеки момент. Единственото, което можем да направим за момента, е да отворим широко всички прозорци и да се молим за силен вятър.
Главата й отново изчезна. Вратите на кухненските шкафчета заскърцаха, докато ги отваряше, после се захлопваха силно. Подозирайки, че търси някакви чинии за покупките от пекарната, каквито и да са те, отначало мислех да й кажа, че мама е оставила цялата посуда в килера… но после се отказах. Вместо това се засуетих из дневната, дърпах завесите и отварях прозорците.