5
След първите слани горите в прохода се нашариха с всички багри на есента. Букът жълтееше, огненочервени горяха трепетликите, ярко светеха лимоненожълтите липи. Дъбовите листа отначало сивееха, после съвършено загубиха зеления си цвят и придобиха мътния блясък на излъскана мед. Само тук-там из гората все още се виждаха големи зелени букети, сякаш там лятото беше намерило последното си убежище. Листата на брезите капеха и в тихите следобеди се чуваше шептящият прощален звук, с който листото падаше към земята, като се закачаше по пътя си и се въртеше спираловидно.
Сутрин сланата се белееше като сняг, но слънцето скоро я топеше и всички пътечки ставаха мокри и плъзгави, а към обед започваше да се носи пронизващо силна миризма на окапали листа. Привечер залезът заливаше върховете над прохода с червени гаснещи зари, всичко се стаяваше и горите стояха неподвижни, като че бяха притиснати от тежестта на толкова злато и кръв.
За Чернишка настъпиха хубави дни. Далече зад кантона, под върха на една могила, зад която започваше разорано плато, обърнато на ниви, тя беше си намерила чудесно сечище, изложено на юг, гъсто и безопасно. В него живееха един стар язовец и няколко заека. Червени сипеи заобикаляха сечището от запад, а там имаше голям дол, по чието дъно растеше зелена трева и струяха водите на изворче. Сред сечището се синееше урва, над нея се издигаха ниски скали, които предлагаха на Чернишка убежище във всякакво време.
Двумесечният плен беше я направил мършава и като че бе притъпил способностите й да хваща лова си. Обаче през това време околността беше пълна с плодове: черните глогове, край които през деня се събираха множество дроздове, синигерчета и сойки; дренките, киселиците и дивите круши гниеха и ставаха сладки и меки. Времето продължаваше да бъде слънчево и топло, мишките излизаха нощем по нивите да събират зимнина. С малки усилия Чернишка се нахранваше богато и се прибираше сутрин в сечището преситена, с измокрени от росата лапички. Кукуригането на петлите от махаличките не я изкушаваше. Тя не беше забравила капана, нито тежката верига, нито Фокасинов и Перко, нито борбата с гончето.
Животът й стана приятен и спокоен. Тя тлъстееше. Козината й израсна, изправи се и придоби сиво-зеленикав отблясък, веждите й станаха по-ярки.
През своите нощни скитания беше срещала язовеца, който й показваше зъбите си и сърдито грухтеше. Но той дори не се опита да я гони — толкова бе натежал от обилната храна. Беше доста стар и живееше самотно. Дене, когато не духаше вятър, прекарваше под една плоча, дето се виждаше ситно наронена пръст, в която тлъстото му тяло блажено потъваше. Вечер отиваше да търси храна из гората и неведнъж Чернишка го намираше под някоя круша да обира сладките й плодове.
Колкото до зайците, тя ги срещаше всяка нощ и те бягаха от нея с уши на гърба. Не се опитваше да ги лови, понеже храната бе изобилна, но ги дебнеше с удоволствие, когато излизаха да пасат из нивите.
В края на месеца в една влажна вечер тя вдигна в гората непозната птица. Птицата изхвръкна с меко пляскане на крилете. Чернишка отиде зад храста, дето птицата бе ровила, и подуши миризмата й. Тя напомняше мириса на дъбова гнилост. Лисицата тръгна по посоката, в която птицата отлетя, и скоро чу леко шумолене из храстите. Приближи се безшумно и видя бекаса, застанал неподвижно до един гнил пън. Голямата му глава с дълъг клюн и голямо черно око се поклащаше, сякаш бекасът се кланяше.
Чернишка разбра, че и той я вижда и очаква приближаването й, за да излети. И наистина той хвръкна, щом тя мина зад него. Белият ръб на опашката му светна за миг сред потъмнялата гора, високо издигнатите му криле красиво се очертаха върху вечерното небе и той изчезна.
Тя не се отчая и продължи да го преследва из ниската дъбова гора, чиято почва бе влажна и мека. Там вдигна други бекаси. Птиците бяха долетели миналата нощ от далечния север. Лисицата влагаше цялото си умение и безуспешно скачаше, докато най-сетне й се удаде да хване един. Бекасът разтвори човката си, от гърдите му се изтръгнаха хрипливи звуци, когато зъбите й се забиха в тлъстото му нежно тяло. След няколко минути от птицата останаха само перата.
Тоя успех настърви Чернишка и тя продължи да преследва бекасите дори през деня из сечищата, където имаше много гнили пънове.
През тия дни пак срещна лисугера. Някогашният й приятел сега беше още по-великолепен. Зимната му козина бе мека и златисточервена, връхчетата на космите излъчваха сияние, широката препаска през гушата и гърдите беше снежнобяла и бухкавата му опашка завършваше с хубав букет от бели косми.