Срещата го зарадва, лукавите му очи се смееха, но ловът на бекаси го бе увлякъл не по-малко, отколкото беше се увлякла Чернишка, и след като я подуши приятелски, изчезна в една гора над реката. Чернишка не го последва. Тя тръгна по течението и се озова до кантона.
Беше ранна сутрин. Над прохода се влачеше гъста мъгла. И в нея ту изплуваха, ту се губеха отделни дървета. Сградата се показа неочаквано. Чернишка чу гласа на Фокасинов и видя фигурата му с увеличени размери да плува сред сивите вълни. Изплашена, тя се върна и тъй като беше време да се прибере в сечището, тръгна нагоре из високата букова гора. Беше се отдалечила от опасното място, когато по шосето се чу говор. Перко залая и някой извика:
— Хоп!
Лаят на кучето стана по-ожесточен.
Горе мъглата бе рядка, късаше се на облаци и мокреше всичко. Из гората се обаждаха сойки, сякаш се търсеха.
Чернишка намери под скалите сухо кътче, сви се на кълбо и легна. Козината по гърба й беше мокра, мокра бе и опашката й. Тя я отметна и покри с нея корема и краката си.
Глуха тишина цареше наоколо. По шосето не дрънчеше нито една каруца. Понякога мъглата се сгъстяваше и падаше към прохода. Тогава се виждаха насрещните върхове, ръждивочервени, с черни ивици из тях, а скалите и поляните изглеждаха като сиви петна.
Чернишка задряма. Козината й съхнеше и отделяше лека пара. От широкия горски път, който някога бе служил за извозване на дърва, а сега бе обрасъл с трева и дребни храсти, се чу тихичко подсвирване. Някакъв човек крачеше полека, спираше се, покашляше и отново тръгваше.
Чернишка беше слушала много човешки гласове по тия места. През ден, през два минаваха козари със стадата си, селяни идваха из сечищата да берат пръчки за кошове, идваха и дървари. Всичко това й беше познато и не я плашеше. Но тия стъпки бяха стъпки на човек, който очаква нещо.
След малко изтрака съборен камък. Под пътя се обади гонче. То излая веднаж-дваж и млъкна. Гласът му заглъхна в мъглата без ехо, но Чернишка го чуваше как шуми из сечището, как носът му свисти, а опашката му бие по храстите.
Измина доста време и тоз, който вървеше по пътя, тръгна насам. Тогава залая кучето.
Лаят изпълни дола, след минута се понесе из едрата гора, през която тая сутрин беше минала Чернишка, и постепенно заглъхна в мъглата. Подгоненото животно избяга по дължината на прохода, дето друг дол разсичаше брега на реката и водеше в гориста, усойничава котловина.
Човекът мина на стотина метра от Чернишка, следвайки лая на кучето. После отново настъпи по-раншната тишина.
Чернишка се успокои и задряма.
Наблизо кълвач заудря по гнило дърво. Ято синигерчета с дълги опашки, прилични на големи ноти, прехвръкваха от храст на храст, като издаваха нежни и звучни чуруликания. Мъглата започна да се вдига. Сивото було се разкъса и запълзя към върховете, докато се събра, сгъсти и се закрепи на една постоянна височина, зад която не се виждаше вече нищо. Насреща през реката се показаха мокрите гори, пътечките и пътищата, които ги разсичаха. Наближаваше обед и по шосето задрънчаха каруци и тежко завиха натоварени камиони.
Изведнъж между тоя шум, в който се примесваше равното бучене на реката, Чернишка пак чу лая на гончето и почти в същата минута изтрещя изстрел. Това ставаше из усойничавата гора, от другата страна на хълма.
Лаят се усилваше и идваше насам — напредващ и разпален. Ехото го превръщаше в неспирен ек.
Чернишка остана на мястото си. Инстинктът й подсказваше, че не бива да бяга и да оставя пресни следи.
След няколко минути гончето беше вече на пътя. Тя се надяваше да отмине, както беше отминало отзарана, но лаят се понесе към нея. Преди да се вдигне, чу скоковете на животното, което гонеха. От гъстите храсти на сечището се появи светложълта лисица. Тя тичаше с изплезен език и свити уши. Гърдите й бяха изцапани с кръв.
Чернишка избяга към урвата и се завря в едрите камъни. Не видя, че ранената лисица я последва, и се скри в същата урва, няколко метра по-нагоре…
От тъмното и студено скривалище Чернишка слуша всичко, което стана в тоя мъглив ноемврийски следобед.
Следвайки кървавата диря, кучето лесно откри мястото, дето лежеше ранената лисица. Престана да лае и се опита да се вмъкне вътре. Но отворът между камъните беше тесен. То започна да скимти, да драще и да вие. Това продължи дълго време, докато камъните из урвата затракаха. Чу се тежко дишане на заморен човек, който диша през устата си, разнесе се познат глас. Гончето залая ожесточено. Пак затракаха камъните. Човекът насърчаваше с диви викове кучето. Изведнъж нещо се срути, кучето изквича. Екна звучен изстрел и с него се сля предсмъртният писък на непознатата лисица. После гончето започна да я дави…